Петър Марков Тантилов е български офицер, генерал-лейтенант от артилерията, заемал редица длъжности в българската войска.
Биография
Петър Тантилов е роден на 15 ноември 1861 г. в Карлово. Баща му – Марко (Матьо) Пенчев Тантилов е Карловски учител и народен будител.[1] Негов брат е Христо Тантилов – хирург-ортопед. Завършва петокласното училище в родния си град.[2]
През 1878 г. Петър Тантилов постъпва в командата на волноопределяющите се и на 30 август същата година е произведен в чин прапоршчик. През 1879 г. завършва с първия випуск на Военното училище в София и на 10 май е произведен в чин подпоручик и е оставен за взводен командир. През 1880 г. е приведен в артилерията като субалтерн-офицер в Софийското артилерийско отделение в Самоков, като в период до 1883 г. служи в 1-ва софийска пеша батарея. На 24 март 1882 г. е произведен в чин поручик и заема длъжностите адютант-ковчежник и старши офицер в 1-ва батарея. През 1884 г. завършва артилерийската школа в Царское село, Русия. На 24 март 1885 г. е произведен в чин капитан и на 11 септември 1885 г. е назначен за командир на 5-а батарея в 1-ви артилерийски полк. Като капитан служи и като адютант на началника на артилерията[2][3]
Сръбско-българска война (1885)
През Сръбско-българската война (1885) е командир на 5-а батарея от 1-ви артилерийски полк. Взема участие в отбраната на левия фланг на Сливнишката позиция и се проявява като подготвен и храбър артилерийски офицер в боя при Гургулят (7 ноември) и Келташ (15 ноември). На 20 ноември 1885 г. е назначен за командир на 2-ри артилерийски полк, на която длъжност служи до 5 март 1886 година.[2] На 5 март 1886 година съгласно Височайши приказ по Българската армия №33 от 29 ноември 1885 година капитан Тантилов е награден с Военен орден „За храброст“ IV степен.[4]
На 10 март 1886 г. капитан Тантилов е назначен за командир на новосъздадения 3-ти артилерийски полк. Като командир на 3 артилерийски Пловдивски полк (1886 – 1887), активно участва в контрапреврата срещу русофилите в Пловдив. През 1887 г. е назначен за инспектор на артилерията, като на 1 април същата година е произведен в чин майор.
На 18 август 1889 г. е произведен в чин подполковник. През 1892 г. поради личен конфликт с княз Фердинанд подава оставка и е уволнен от армията. През 1898 подполковник Тантилов отново се връща и е назначен за командир на артилерийско отделение. По-късно същата година е назначен за командир на Планински артилерийски полк, на която длъжност е до 1904 година. Междувременно, през 1901 г. е произведен в чин полковник. През 1904 г. е назначен за командир на 7-и артилерийски полк, две години по-късно е командир на 4-ти артилерийски полк.[5] През 1908 г. завършва Генералщабна академия в Торино, Италия.
През 1911 г. става инспектор на всички видове въоръжения в българските войски. Според някои автори, Тантилов е Инспектор на въоръжението в периода 1904 – 1912 година[5], според други от 1908 до 1912 година.[2]
В началото на Първата световна война (1915 – 1918), както много други офицери от запаса е мобилизиран и през септември 1915 г. е назначен за началник на 1-ва дивизионна област. В периода 1915 – 1916 г. е началник на Нишкия укрепен пункт, а след това е началник на Главното тилово управление. По-късно работи като инспектор в Главната квартира, а в периода 1916 – 1918 г. е български представител при военното управление в Румъния. След това е назначен за началник на Драмската военноинспекционна област.[2]
На 30 май 1918 г. е произведен в чин генерал-лейтенант и след края на войната излиза в запас.
Генерал-лейтенант Петър Тантилов умира на 3 май 1937 г. в София.
↑Христов, Х. и др. Сръбско-българската война 1885. Сборник документи, София, 1985, Военно издателство, стр. 35
↑„Юбилейна книжка на 2-ѝ артилерийски полкъ (1880 – 1905)“, София, 1905, Придворна печатница Бр. Прошекови, стр. 34
↑ абНедев, С., Командването на българската войска през войните за национално обединение, София, 1993, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, с. 81, 82
Източници
Съединението 1885 – енциклопедичен справочник. София, Държавно издателство „д-р Петър Берон“, 1985.
Недев, С., Командването на българската войска през войните за национално обединение, София, 1993, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, с.81, 82