Георги Попхристов е роден през 1876 година в село Кърстоар, тогава в Османската империя, в семейството на възрожденския деец Христо Стойчев. Започва образованието си в село Буково на гръцки език, след това учи в новооткритото българско училище в родното си село и в българската класическа гимназия в Битоля.[5] Тогава Георги Попхристов осъзнава:
„
Схващах, че идеята се състои главно в туй, да се събуди българщината и затова и сам агитирах по околните гъркомански села, напр. и в Буково...[6]
“
След като завършва IV клас става български екзархийски учител в Кърстоар. След една година заминава за Солун и в 1896 година завършва с осмия, последен випуск педагогическите курсове на Солунската българска мъжка гимназия.[7] Назначен е за учител в Кавадарци и се присъединява към ВМОРО.
Във ВМОРО
Георги Попхристов учителства и в село Варош, а после през 1898 – 1899 и в Прилеп. След това се премества в Леринско където развива комитетите. Спомага организирането на първата чета в района на Марко Лерински. След това доверява местните комитети на Филип Георгиев и заминава за Битолско по заръка на Даме Груев, като става учител в Битоля, за да не буди подозрение в турската власт. Там заедно с Васил Пасков, Георги Пешков, Неделко Дамянов и Аце Дорев поемат ръководството на окръга[8]. В началото на 1902 година придружава Гоце Делчев на обиколка из Костурско. След Йосифовата афера е арестуван на 19 февруари 1902 година и е осъден на смърт, амнистиран е през февруари 1903 година[9]. Делегат е на Смилевския конгрес, на който е избран за заместник на Даме Груев като член на главния щаб на въстанието и като член на Демирхисарското горско началство. После се премества в Леринско[10] и заедно с Михаил Чеков наказва предателите, виновни за смъртта на поручик Георги Папанчев и други дейци на ВМОРО в село Баница.
На 2 август е обявено началото на Илинденско-Преображенското въстание в Леринско. Михаил Чеков, Георги Попхристов, местният войвода Тего Хаджиев и Георги Чакъров от Банско, специалист по взривовете заедно с чета от 200 души нападат гарата на Екши Су. След успешното нападение на гарата обикалят района и прекъсват телеграфните жици, след това се срещат с Васил Чекаларов и заедно атакуват казармите в село Невеска. Чрез изненада постигат голям успех, като пленяват 7 войници и взимат 40 пушки. В планината Върбица до обединената чета достига новина за идваща от към село Загоричани голяма армия с артилерия. След кратко сражение се изтеглят към село Емборе, а оттам към Любетинското блато за среща с Любетинската чета. В Негован пленява видния гъркоман Лаки Давидков от Лерин с жена му и други гъркомани, но ги помилва, след което Лаки Давидков заема пробългарска позиция.[11]
Георги Попхристов се крие до есента на 1903 година, когато заедно с Михаил Чеков се изтеглят към село Буф срещат с Борис Сарафов и четирима преспански войводи. След въстанието се изтегля в Гърция и е арестуван във Волос, за което пише в спомените си:
„
В участъка ни разследваха двама офицери. Първо ме запитват, дали зная гръцки и защо не зная. Аз им отговарям: „Не зная, защото не съм грък, а българин“. Те се учудват и казват: „Как така ти си родом от Македония и да не знаеш гръцки, когато Македония е наша и пр.“ След това питаха кой ни е дал оръжие за въстанието. Казвам им: „Никой, с пари сме го купували от вас и гдето сме могли да намерим“. Те си останаха с убеждението, че аз не съм от Македония, а че съм български офицер. Не можаха да повярват също, че ние сме си направили въстанието. Казваха: „Български офицери като Сарафов и други направили въстанието, а не вие“. Още тогава схванах каква злоба и какви замисли се пораждат у гърците срещу нас, българите в Македония.[12]
В края на 1903 година участва на заседания на дейците на ВМОРО в София. През март 1904 година се връща в Македония, заедно с войводата Ванчо Сърбаков, после с Боби Стойчев, а след това участва във възстановяването на организацията в Битолско. Участва на Прилепския конгрес на Битолския революционен окръг в 1904 година.
Обикаля пак Леринско, оставя четата си да зимува в Буково и влиза в Битоля. Там към него се присъединява Тодор Златков като секретар. После стига до Охридско и Кичевско, където също преорганизира революционната борба. Есента на 1905 година напуска Македония. Делегат е на Рилския конгрес през октомври 1905 година.
През 1906 година Георги Попхристов се разболява от малария, а успоредно с това страда от ревматизъм и започва продължително лечение в Баня. За да се издържа работи като учител в софийското село Желява през учебната 1906 – 1907 година, а по същото време се жени за битолската учителка Василка Стефанова, която активно подпомага революционната дейнсот на ВМОРО докато е в Македония[16]. Разграничава се от дясното крило във ВМОРО и не е избран за делегат на Кюстендилския конгрес от 1908 година.
Георги Попхристов като македоно-одрински опълченец
С наближаването на Балканската война се включва повторно в дейността на ВМОРО. Заедно с Павел Христов и Димитър Влахов прави опит да помири върховисткото и централистките крила в организацията, като в крайна сметка успяват. На свикан общ конгрес на всички македонски благотворителни братства се избира изпълнителен комитет в състав: председател Александър Протогеров, подпредседател Полихрон Нейчев, секретар Георги Попхристов, касиер запасният капитан К. Дишов, счетоводител Антонов и съветник Димитър Ачков[20].
Георги Попхристов участва в Първата световна война в първи полк, втора дружина, първа рота на 11 македонска дивизия с чин старши подофицер. След това е назначен за пунктов началник в Битоля по разузнаването, а след това е назначен за втори секретар при Битолското окръжно управление.
В Битоля, по думите на Милан Матов, той прави лошо впечатление на гражданите, защото в качеството си на началник започва безразборно да си отмъщава на свои непокорни приятели или неприятели – бивши ръководители. Интернира доста гъркомани, сърбомани, цинцари, но и доста българи. Заедно с Тома Джеджов извършва множество изнудвания за крупни суми над много българи и други.[24] След загубата на града се премества в Кичево, където остава до 17 март 1917 година. След това работи в Скопие, Струга и Охрид. След края на войната се прибира със семейството си в София, където започва работа. Пенсионира се през 1921 година, с необходимия стаж като учител и чиновник в статистиката в София.
След убийството на Тодор Александров Георги Попхристов на Шестия конгрес на ВМРО през 1925 година е избран за член на Централния комитет. До януари 1928 година престоява в Албания откъдето поддържа връзки с Битолския революционен окръг, след което започва работа по свикване на общия конгрес на ВМРО. След убийството на Александър Протогеров оглавява групата на недоволните от едноличното управление на Иван Михайлов, т.нар. протогеровисти. През 1929 година преминава от Албания в Битолски революционен окръг и води сражение край Смилево, а по-късно се събира за кратко с Петър Шанданов, Кръстан Поптодоров и Петър Трайков. През февруари 1930 година заедно с Петър Шанданов издават декларация на ЦК на ВМРО.
Георги Попхристов умира през 1962 година в София.[30] Автор е на книгата „Революционната борба в Битолски окръг", София, 1953 година.[31][32] Негов личен архивен фонд се съхранява в Държавна агенция „Архиви“.[33]
Литература
Писмо от Васил Пундев до Георги Попхристов на бланка на вестник „Вардар“, с което се изказва желание за среща между Пундев, Никола Велев и Попхристов, 23 февруари 1930 г.
↑Попхристов, Георги. Спомени от миналото. Просветна и революционна дейност в Македония, София 2012, с. 11-12.
↑Попхристов, Георги. Революционните действия в Битолско и Леринско. в: Към борбите в Югозападна Македония (Кичевско, Битолско Леринско, Преспанско, Дебърско), съобщава Л. Милетич. Материали за историята на македонското освободително движение, книга IV, МНИ, 1926, стр. 27.
↑Карайовов, Тома. Как се създадоха българските конституционни клубове в Турция, в: Борбите в Македония и Одринско. София, Български писател, 1981. с. 727.
↑Дебърски глас, година 1, брой 16, 19 юли 1909, стр. 1.
↑Генов, Георги. Беломорска Македония : 1908 - 1916. Toronto, New York, Благотворително издание на бежанците от Вардарска и Егейска Македония, емигранти в САЩ и Канада, Veritas et Pneuma Publishers Ltd., Multi-lingual Publishing House, 2007. ISBN 978-954-679-146-4. с. 108.
↑Матов, Милан. За премълчаното в историята на ВМРО. Второ издание. София, Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, 2011. ISBN 9789545231223. с. 315.
↑Македония – история и политическа съдба, Том II, ИК „Знание“, София, 1998, стр.194.
↑Павловски, Јован. Судењата како последен пораз, Центар за информирање и издавачка дејност „Полог“, Тетово, 1977, стр.216.
↑Кочанковски, Jован, Битола и Битолско во Народноослободителната и антифашистичка воjна на Македониjа (1941 – 1945), том 1: 1941 – 1943, с. 612.
↑Германов, Стоян. Македонският въпрос 1944 – 1989. Възникване, еволюция, съвременност. София, Македонски научен институт, 2012. ISBN 978-954-8187-84-8. с. 134.
.svg)
