След неуспеха на акцията Борис Сарафов учи 4 месеца от септември в Санкт Петербургската академия на генералния щаб. Показно носи униформата си от Първи софийски полк и пропагандира революционната борба сред българите там. Не приема да се откаже от българското си гражданство и през 1896 година обхожда Цариград, Зографския манастир и Хилендарския манастир, за да събира средства за Върховния комитет. В Солун се среща с ръководителите на ВМОРО и оттогава предприемат общи действия за снабдяване с оръжие на революционерите вътре в Македония. В България предава ценна информация за боеспособността на турската армия и ценни военнотопографски карти на Рачо Петров, военният министър и премиерът Константин Стоилов обещават 5 – 10 000 пушки за четниците. Борис Сарафов, по това време действащ в 5-и пехотен дунавски полк, и генерал Иван Цончев създават и офицерски дружества в българските казарми, от които да изпращат офицери в Македония. Прави също опити да събере пари и оръжие през 1897 година от Русия, Австро-Унгария и САЩ, и в Сърбия и Румъния.
На VI конгрес на македонските братства в България от месец май 1899 година Борис Сарафов е избран за председател на Върховния комитет. Като такъв се застъпва за по-активна дейност и в емиграция, и във вътрешността, като е подкрепен от Вътрешната македоно-одринска революционна организация. През май 1900 година подписва съвместен протокол със задграничните представители на ВМОРОГоце Делчев и Гьорче Петров, според който българските офицери се допускат във всички структури на ВМОРО. Помага за изграждането на погранични пунктове, нелегални канали и въоръжаването и обучаването на четници. През октомври 1900 година Борис Сарафов спомага Българското тайно революционно братство в Солун да се саморазпусне, а членовете му да се присъединят към ВМОРО.[12] Новият председател на Върховния комитет създава в софийския квартал Ючбунар цяла казарма, в която държи стотина въоръжени четници. Тази сила, създадена да участва в бъдещото освобождение на Македония, междувременно се занимава с тероризиране на непокорни македонски емигранти в София и с насилствено събиране на средства. В сградата на комитета са обзаведени стаи за инквизиции, където бият със сопи и измъчват упоритите.
Окуражени от своята безнаказаност, „върховистите“ започват да издават и изпълняват „смъртни присъди“ не само в България, но и в чужбина. На 1 февруари 1900 година в Букурещ е убит Кирил Фитовски, пратеник на Върховния комитет, обвинен в злоупотреба и предателство. Книжата, намерени в квартирата му, доказват, че той е давал сведения на турското правителство. Това насочва веднага румънската полиция към македонската емиграция. След разпит на свидетелите следователите арестуват студента Трифонов, председател на българското дружество в Букурещ. Бит по време на следствието, Трифонов се признава за отговорен като подбудител и посочва като извършители македонските българи Бойчо Илиев и Христо Карамбулов. Карамбулов и Илиев се хвалят и с други убийства, дори твърдят, че са екзекуторите на Стефан Стамболов. Двамата са задържани. Не след дълго и двамата правят признания. Румънската преса чрез вестник „Пенинсула Балканика“ обявява, че хората на Сарафов са събрали насила 30 000 лева от румънската колония в София за „освободителното дело“ и се нахвърля върху комитета, като нарича Бойчо Илиев и Борис Сарафов лъжци, нехранимайковци и паразити. Издателят на вестника Стефан Михайляну, по произход македонски влах, е бивш директор на Румънската гимназия в Солун и добър познавач на македонския въпрос. След този случай ръководството на Върховния македонски комитет в София решава да убие румънския журналист.
Сарафов твърди, че решението е взето със съгласието на задграничните представители на вътрешната македонска организация в България Гоце Делчев и Гьорче Петров. Така на 22 срещу 23 юли 1900 година Стоян Димитров от Скопие застрелва журналиста. Убиецът е заловен и си признава. Арестувани са още няколко души, все македонски българи, пристигнали наскоро в Румъния. Това води до криза в отношенията между България и Румъния, като и двете държави започват частична мобилизация на армиите си. Атентатът дава повод на Турция да поиска разтурянето на Върховния македонски комитет. Под предлог да спре минаването на чети в Македония султанът заповядва да се съсредоточат войски по границата с България. Австро-Унгария активно подкрепя Румъния. Русия също настоява българското правителство да даде удовлетворение на северната си съседка. Руският дипломатически агент в София Юрий Бахметиев извиква Сарафов и иска от него да си подаде оставката като председател на „върховистите“. Сарафов не се вслушва в предупреждението. Нещо повече, комитетът решава, че от ескалирането на конфликта ще има полза за делото. Сарафов и заместникът му Тома Давидов отиват при военния министър с молба да разреши да се формират чети от македонски доброволци в случай на война с Румъния. Министърът разрешава и в началото на септември Христо Саракинов заминава за Шумен, за да създава четите. Румъния очаква България да вземе мерки срещу Сарафов и другарите му. Тя не подновява търговската конвенция със страната ни и от 1 януари 1901 година въвежда визов режим. България отвръща със същото. Под натиск на Русия и Австро-Унгария през ноември 1900 година България е принудена да разтури македонските чети, но „върховистите“ не се подчиняват.[13]
Чувствайки се силни като държава в държавата, хората на Сарафов стигат дотам да заплашат самия премиер с убийство. Тогава княз Фердинанд решава да обуздае Върховния комитет и да го постави под контрола на държавата, като го превземе отвътре. За тази цел е избран генерал Иван Цончев. Двамата със Сарафов се разбират на редовния конгрес на комитета на 18 март 1901 година Цончев да го смени на председателския пост. В последния момент Сарафов се отмята от уговорката. Въпреки това генералът подава оставка от армията и се кандидатира, окуражен от двореца. Между двамата пламва открита война. Цончев обвинява Борис Сарафов в парични злоупотреби. На свой ред председателят започва кампания срещу генерала. Като вижда, че Сарафов надделява, правителството се възползва от аферата Михайляну. На 23 срещу 24 март 1901 година в София са арестувани Борис Сарафов, Тома Давидов, Владимир Ковачев и Георги Петров. Те са обвинени в участие в убийството на румънския журналист. Така се постигат две цели – дава се удовлетворение на Румъния и се помага на генерал Цончев да овладее Върховния комитет. Докато е в затвора Сарафов дава интервю за лондонския вестник „Таймс“, в което декларира че македонците са отделна народност, различна от българите и сърбите.[14]
Оправдан на 2 август същата година, Сарафов взима участие в ІХ конгрес на МОО, на който избраният за подпредседател негов основен противник генерал Цончев овладява организацията. След това се засилва личният конфликт между Борис Сарафов и Иван Цончев и се заражда такъв между ВМОРО и ВМОК.
На Десетия македоно-одрински конгрес Сарафов влиза в нови конфронтации с групата привърженици на Иван Цончев и създава отделен комитет начело с Христо Станишев. През декември 1902 година обаче се противопоставя на идеята за убийство на Иван Цончев от страна на Михаил Герджиков и Вълчо Антонов.[15] Борис Сарафов и Наум Тюфекчиев обмислят да отвлекат сина на богатия политик Иван Евстратиев Гешов, но планът се осуетява.[16] С авантюристичните си действия Сарафов губи доверието както на българските власти, така и на вътрешната организация.
Във ВМОРО
В Западна Европа
Четата на Борис Сарафов, „Illustrated London News“, 1902 година.
Още като председател на Върховния комитет Борис Сарафов обикаля европейските столици, за да събира пари, купува оръжие и подпомага пропагандата на революционното дело. Изпраща меморандум с препоръчано писмо до владетелите на Великите сили и Турция за изпълнение на член 23 от Берлинския договор. В чужбина Сарафов отива за оръжие и дава 4 – 5000 франка на Симеон Радев за издаване на вестник „L`Effort“. В Русия търси подкрепа за евентуално въстание, но получава хладни отговори. В Австрия купува пушки от „Щайер“, които Софроний Стоянов после пренася в България през Дунава.
След освобождението си през пролетта на 1902 година, подалият оставка Сарафов пътува отново из Западна Европа за да търси средства за кампаниите вече на ВМОРО. В Западна Европа Сарафов се среща с бъдещия цивилен агент на Австро-Унгария в Македония Фон Мюлер, с външния министър граф Голуховски и с граф Аладро Кастриоти, претендент за албанския престол, и с арменски антиосмански революционери. В Лиеж, Белгия, посещава оръжейни заводи и прави опит за закупуване на оръжие. Убеждава Г. В. Плеханов да предложи за разглеждане на Македонския въпрос на предстоящия международен социалистически конгрес в Щутгарт, но идеята отпада от дневния ред след отказа на австро-унгарския социалист Фридрих Адлер.[17]
Борис Сарафов предава 10 000 лева на Йордан Попйорданов в Женева, с които гемиджиите извършват подготовката за Солунските атентати. Впоследствие им изпраща и много динамит на пристанището в Солун. На Симеон Радев предава 15 000 франка за издаване на вестник „Мувман Маседониан“, а на ВМОРО предава пари и въоръжение.[18] Общо събира около 50 000 лева за революционното движение в Македония.
На Запад дава редица интервюта и в едно от тях за руски вестник отново декларира, че македонците са отделна народност.[19] Впоследствие преговаря за финансиране от сръбски правителствени среди, макар че няма пълномощия за това. Борис Сарафов се завръща в София през есента на 1902 година и е поставен под полицейско наблюдение по искане на турското правителство, което основателно го подозира в антиосманска дейност.
След като е взето решение за въоръжено въстание на Солунския конгрес, Борис Сарафов сформира чета от 40 български военни и навлиза в Македония на 26 януари 1903 година. Пренасят и 150 килограма динамит, които са разпределени по райони, а самият Сарафов се насочва към Костурско. На 28 март 1903 година в Смърдеш четите на Борис Сарафов и Иван Попов са обградени, като с помощта на селските чети от Връбник, Въмбел и Косинец успяват да избягат.[20]
Като ревизор на четите в Битолския революционен окръг Сарафов участва на Смилевския конгрес от май 1903 година. Избран е с явно гласуване във въстаническия щаб, заедно с Даме Груев и Анастас Лозанчев. Борис Сарафов и Никола Дечев изготвят „Въстанически дисциплинарен устав“ за правата, длъжностите и наказанията за четниците, десетниците и централните и районните войводи, който да действа по време на Илинденско-Преображенското въстание.[21] В писмо на австро-унгарския консул Р. Хикел до граф Агенор Голучовски се цитира изявление на Борис Сарафов за Солунските атентати и за предстоящото въстание:
„
Солун принадлежи на България и пред очите на Бога и на света Солун ще стане съпругата на България. На 16 април: [29 април, нов стил] в Солун се проведе сватовски прием съпроводен с оглед. На 25 юни [8 юли] ще бъде отбелязан с по-голяма пищност годежа. Сватбеният прием ще започне няколко месеца по-късно, с всичкия си блясък и величие. Иди с мир в Солун![22]
“
Прокламация за началото на въстанието във Втори Битолски революционен окръг.
Преди началото на въстанието е създадена щабна чета с главен войвода Димитър Дечев, в която се включват ръководителите на битолския окръг. Извършват обиколки в Смилевско, Крушевско, Демирхисарско, Охридско, Ресенско, Долнопреспанско, Костурско и Леринско като довършват приготовленията там за същинското въстание. След началото на въстанието четата постоянно е в движение и води боеве с турска войска в Охридско, Смилевско и Демирхисарско.[23]
Сарафов увещава въстаниците преди обявяване на въстанието, че България е готова да обяви война на Османската империя незабавно.[24] В началото на въстанието подписва прокламацията за начало на въстанието. В неговия край изготвя и отчаян апел до правителството в София, в който настоява за незабавна намеса за спасяване на местното население, което определя като българско. Предвид усложнената международна ситуация България не е в състояние да окаже пряка военна помощ и не реагира. След взетото решение за разпускане на четите Борис Сарафов се изтегля в България.
Писмо на главния щаб в Битолски революционен окръг до българското правителство.
Последни години
Разцепление на ВМОРО
През 1903 – 1904 година Борис Сарафов отново обикаля Западна Европа и популяризира идеите и делото на ВМОРО. През това време е подозиран за финансиране от царския двор на цар Фердинанд I, като тяхна тайна кореспонденция се пази в института „Хувър“.[25] Сарафов е посрещнат в Белград от българския журналист Матей Геров през ноември 1903 година. Там Сарафов води преговори с представители на сръбската въоръжена пропаганда, в резултат на което организацията търпи разцепление, а сръбски чети нахлуват в областите Поречие и Азот, на десния бряг на Вардар. По-късно той пише писмо на Граф Игнатиев по този повод в което се оплаква от сръбската пропаганда, която тормози българите в Македония. Между 14 март – 3 декември 1904 година Васил Чекаларов, Пандо Кляшев, Апостол Грежов, Владислав Ковачев и Борис Сарафов оглавяват „Временен комитет“, целящ да замени Задграничното представителство на ВМОРО в лицето на Христо Матов и Христо Татарчев[26], но през 1905 година различията изчезват и комитетът се саморазпуска. Борис Сарафов е делегат на Рилския конгрес от 1905 година като представител на Битолския окръг, където се конфронтира с Яне Сандански, който го обвинява в просръбска дейност.
След края на обиколката на европейските столици в 1904 година Сарафов се задържа в Женева, където заедно с Димитър Ляпов участва в заговора за убийството на султан Абдул Хамид II, организиран от арменския революционен комитет в Женева, начело с Кристофор Микаелян.[27]
През септември 1906 година Сарафов влиза в Македония с агитационно-организаторска чета в Македония в състав:
Списък на пропуснатата чета на Борис Сарафов от 4 ноември 1906 година през Кюстендилския пункт.
След като „санданистите“ провалят общият конгрес от същата година, Сарафов е избран заедно с Иван Гарванов и Христо Матов за член на Задграничното представителство на ВМОРО в София на Съвещателно събрание от 23 делегати на 7 декември. Така десните успяват чрез незначително мнозинство да запазят официалното си положение и влиянието си за още една година.[29] Две от десните враждуващи дотогава течения – умереното (наричани „гарванисти“) и идейно-либералната фракция, ръководена от Сарафов, се помиряват. Фракцията на Матов също ги подкрепя. През същата година Борис Сарафов съдейства Карекин Нъждех да постъпи в офицерско училище в България.[30]
Конфликт с левицата и убийство
Телата на убитите членове на ЗП Иван Гарванов и Борис Сарафов сред техни другари.
Дейността на Временното задгранично представителство по организирането и изпращането на чети в Македония с подкрепата на двора предизвиква острата реакция на левичарите от „сярската група“. В публикуваното през ноември 1907 година писмо от Серския окръжен комитет, сред обвиненията срещу Гарванов и Сарафов е и това, че те „съвместно с българското правителство инспирираха безразборното нахлуване на масови чети във вътрешността“[31]. Присъдата е подписана от Яне Сандански, Чудомир Кантарджиев, Георги Скрижовски и Александър Буйнов. Още през 1906 година на конгрес на серския окръг в Рилския манастир е решено Даме Груев, Борис Сарафов, Иван Гарванов и Христо Матов да бъдат елиминирани, като решението е подкрепено от Гьорче Петров, Пере Тошев и Петър Попарсов.[32]
Окончателното решение за ликвидирането на Сарафов, Гарванов и Матов се взема от Окръжния комитет на Серския революционен окръг на 10 октомври 1907 г., когато е проведено специално събрание. След неговото провеждане се съставя протокол, в които в седем точки се изтъкват основните причини, поради които тримата са осъдени на смърт[33].
Смъртната присъда от Серския окръжен комитет
“
Серско, 10 октомври 1907 г.
Протокол
Окръжният комитет на Серския революционен окръг в пълен състав, събран на 10 октомври 1907 г. на заседание по повод разкрития заговор на групата Гарванов-Сарафов, представляваща българското националистично течение в организацията, която от своя страна е замислювала да разстрои положението като обезсили и подчини на своето влияние стоящите на принципа за целостта и независимостта на организацията дейци от Серския революционен окръг, взе в съображение следните обстоятелства:
I. Сама по себе си съединената група Гарванов-Сарафов се е стремяла винаги да експлоатира македонския проблем, постепенно превърнат в средство за съществуването на известни личности, лишени от всякакъв революционен идеал и водими изключително от егоистични и славолюбиви побуждения, като не държи сметка за употребяваните подли средства по отношение на идейните си противници и влага само личен елемент с участието си в революционното движение.
II. Чувствувайки се слаби в основата си и неспособни да се борят на теоретична почва, те са усвоили методи неприсъщи на истински революционери и винаги са се стремили да. спъват революционното движение, като са го отклонявали от пряката му цел и са ангажирвали времето и енергията на организационните дейци във вътрешни раздори и междуособици.
III. Верни на горното начало, те са решили и замислювали да прокарат влиянието си и в Серския революционен окръг, като са избрали за оръдие на своята цел, близка тям по нравствените си качества личност – драмския околийски войвода М. Даев.
IV. От своя страна М. Даев, съзнавайки се виновен и отговорен за влошеното положение в Драмска околия, достатъчно компрометиран и станал невъзможен между население и другари и сам по себе славолюбив, извратен и лишен от всякакъв идеен възглед, макар и да бе дал писмена декларация на Окръжния комитет, че възприема становището и поддържа другарите си от окръга, едновременно с това е бил в преписка и сношение с Гарванов-Пенчев, за да приложи уговорената между него и тях обща замисъл, да ги подпомогне и улесни отвътре за нахлуването на техни хора и завземането на окръга.
V. За да се обезпечи успехът на горния заговор, нужно е било съдействието на съучастници из самата вътрешност, а като най-главно онова на Паница, комуто най-после, мислейки да добие одобрението, Даев е разкрил заговора и го е натоварил да замине в България, гдето да се срещне с Гарванов-Сарафов и непосредствено дадат окончателна форма на плана за действие, а сам Даев при пристигането на Чудомир и Бунов в Драмска околия за конгреса е приготвил тяхното избиване.
VI. Други вероятни съучастници и помагачи на плана са мислили да вербуват в лицето на Запрянов, Чавдар, Занков, който е донесъл из България от тях писмо Даеву и се е готвил да заеме Демирхисарско. Вън от тях те са подготвили и имали на разположение за този случай изпъдените от Кадикьойско четници.
VII. Последното писмо на Даева до Гарванов и Пенчев съдържа поканата да му дадат обещаната от тях помощ, понеже моментът бил удобен и следвало да се пристъпи към действие – което писмо се съхранява в архивата на Окръжния комитет.
Тези домогвания на Гарванов-Сарафов, станали наемници и агенти на българската държава и съвършено компрометирани като организационни дейци и действующи от името на българските държавнически и династически интереси – са един акт на престъпление, насочен в дадения случай еднакво до независимостта и целостта на организацията и до представителите на нашето идейно течение.
По силата на взетите от общия конгрес решения, вписани в циркулярите и чл. 205 от правилника, буква „Д", комбинирани с буква „Ж" от същия член и въз основа на документите и данните по разкрития заговор, Окръжният комитет на Серския революционен окръг осъди на смърт: Борис Сарафов, Иван Гарванов и Михаил Даев.
С прилагането на присъдата по отношение на Борис Сарафов и Гарванов натоварва се Т. Паница, а Окръжният комитет ще изпълни онази към Даев.
Горният акт ще бъде същевременно и начало на тази система към всички онези, които биха действували по такъв начин.
С прилагането на присъдата се натоварва Тодор Паница. Действайки по строго начертан план, Паница се запознава с тримата задгранични представители Хр. Матов, Ив. Гарванов и Б. Сарафов, като провежда редица тайни и публични срещи пред обществото. Най-много се сближава с Гарванов[35].
Денят на покушението е определен от самия Паница-10 декември (ст. стил 28 ноември). На този ден, той е поканен в дома на Борис Сарафов на ул. Осогово, № 36. Съгласно предварителните уговорки, на нея трябва да присъстват и тримата задгранични представители, но в последния момент Христо Матов заявява, че няма да може да дойде „поради ангажираност“[36]. След „спокойно и гладко" водения разговор, около час преди полунощ, Сарафов и Гарванов изпровождат Тодор Паница до изходната врата. Възползвайки се от момента на изненада, последния вади рязко двата си нагана и прострелва от упор Ив. Гарванов „в лявото ухо", а Б. Сарафов „в лявото сляпоочие" и изчезва в тъмнината по софийските улици[37].
Убийството на Борис Сарафов е спонсорирано от Белградския Македонски Комитет, като Георги Герджикович изплаща пари на Тодор Паница за убийството.[38] Екзекуцията на двамата задгранични представители по заповед на Сандански създава непреодолими пречки за каквито и да е обединителни процеси във ВМОРО. Убийството им е повратен момент не само за ВМОРО, но и за отношението на управляващите в България към крайната левица.
Борис Сарафов е погребан в Централните софийски гробища, обвит със знамето на Главния щаб на Битолския революционен окръг по време на Илинденското въстание.[39]
Последствия и оценки
Щабната чета на Димитър Дечев и Борис Сарафов пред къщата на Марко Секулички в Кюстендил[40], преди началото на Илинденското въстание.Паметникът „Паднали за свободата на Македония“ в Кюстендил с името на Сарафов (втори във втората колона)Гробът на Сарафов на Централните софийски гробища
След Илинденско-Преображенското въстание през 1904 година по авторска идея на скулптора Димитър Диолев от Калофер е отсечен медал с образа на Борис Сарафов.[41]
След убийството на Борис Сарафов и Иван Гарванов разцеплението във ВМОРО става факт. Яне Сандански, Тодор Паница и други членове на „сярската група“ са задочно осъдени на смърт на Кюстендилския конгрес на ВМОРО от март 1908 година.
Тяхната дейност и задружната им кончина символично представят обединени на живот и смърт двете им родни майки – Македония и България.[42]
“
Иван Вазов пише стихотворението „Борис Сарафов“ от цикъла „Радостта на сенките“:
„
О, Македоньо, майко свята, за теб борих се и живях; от смърт не плашех се в борбата, но аз от свои я приех. Отидох жертва аз безплодна на братска злоба, но простих, че днеска виждам те свободна – о, майко красна, що любих![43]
“
Българският дипломатически агент в Черна гора доктор Недялко Колушев докладва писмено до Министерството на външните работи:
„
В тукашните пансръбски кръгове, които не скриват радостта си, убийството се счита като страшен удар, нанесен на българското дело в Македония, и като косвен, но силен успех на сръбската пропаганда.[44]
“
На страниците на издавания в Русия вестник „Македонскій Голосъ“, издаван от македонистаДимитър Чуповски се препечатва интервюто на Борис Сарафов, във вестник „Санктъ Петербургскiе вѣдомосты“ от 21 август 1902, в което той обособява македонците като отделна нация.[45] Успоредно с това Димитър Чуповски определя моралния убиец на Сарафов, Яне Сандански, като български агент и престъпник.[46] Парадоксално, но северномакедонската историография дълго време възприема Сарафов като „върховист“ и пробългарски ориентиран революционер, а Сандански като ранен македонист и борец за независима Македония.[47]Блаже Ристовски го определя като „чист българин“.[48] От друга страна Борис Сарафов определя в спомените си себе си и всички македонци за българи.[49]
Симеон Радев в предговора на книгата си „Македония и българското възраждане“ (1942 г.) пише:
„
На паметьта на БОРИСЪ САРАФОВЪ, героятъ на Илинденското възстание, авторътъ посвещава тази книга съ братско чувство.[50]
↑Николов, Борис Й. ВМОРО: Псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 7, 15, 17, 18, 23, 52, 56, 62, 73, 80, 95.
↑Гаджев, Иван. История на българската емиграция в Северна Америка: Поглед отвътре. Т. 1. 1860-1944. Институт по история на българската емиграция в Северна Америка „Илия Т. Гаджев“, Издателска къща „Гутенберг“, 2003. ISBN 954-9943-44-5. с. 217.
↑Протоколи на Временния комитет на Сарафов март-декември 1904 г., в: Билярски, Цочо. Вътрешната македоно-одринска революционна организация (1893 – 1919 г.) – Документи на централните ръководни органи, Том I, Част I, УИ "Св. Климент, Охридски, София, 2007, стр.353 – 359
↑Борис Сарафов – Спомени: ...Истовремено еден руски полковник, некојси Бешков, обиколуваше низ Македонија, и се искажуваше многу неповолно за нас Бугарите во Македонија, правејќи не Срби, што не се достојни за слобода и сл.
.svg)
