Долно Котори или Долни Котор (на гръцки: Υδρούσσα, Идруса, понякога Κάτω Υδρούσσα, Като Идруса, до 1927 година Κάτω Κόττορι, Като Котори[1]) е село в Република Гърция, в дем Лерин (Флорина), област Западна Македония.
Селото е разположено в Леринското поле, на 8 километра южно от демовия център Лерин, по двата бряга на Елешката река.
Селото е основано от преселници от Воденско. Възникнало е на мястото на овчарски колиби. В XV век в Котори са отбелязани поименно 119 глави на домакинства.[2] В османските данъчни регистри от средата на XV век Котори е споменато с 20 глави на семейства и двама неженени: Тошо, Храно, Михо, Степан, Калко, Коста, Димо, Стайко, Братан, Манко, Станиша, Михос, Мано, Леко, Татуш, Манол, Славей, Богдан, Йорг, Папа Тома, Койо и Тодор. Общият приход за империята от селото е 1515 акчета.[3] В османски данъчни регистри на християнското население от вилаета Филорине от 1626 – 1627 година селото е отбелязано под името Долна Котори с 9 джизие ханета (домакинства).[4]
В 1848 година руският славист Виктор Григорович описва в „Очерк путешествия по Европейской Турции“ Кодорево като българско село.[5] Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година, Долно Котори (Dolno-kotori) е село в Леринска каза с 55 домакинства и 20 жители мюсюлмани и 152 българи.[6] Отделно в Костурска каза е посочено и селището Колори (Kolori) със 120 домакинства и 450 жители българи.[7] Според Стефан Веркович в 1889 година в селото има 70 български и 5 мюсюлмански домакинства.[8]
В 1900 година според Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в Долно Котори живеят 600 българи християни и 174 арнаути християни.[9]
На Етнографската карта на Битолския вилает на Картографския институт в София от 1901 година Долно Котори е чисто българско село в Леринската каза на Битолския санджак със 104 къщи.[10]
В началото на XX век по-голямата част от селото е под върховенството на Българската екзархия. В българското училище в Долно Котори в 1903 – 1904 година преподава революционерът Атанас Шишков от Пътеле.[11] По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Долно Котри (Dolno Kotri) има 608 българи екзархисти, 176 българи патриаршисти и 180 албанци християни. В селото функционират българско училище за българите екзархисти и гръцко за патриаршистите и албанците християни.[12]
В първите дни на април 1908 година властта претърсва селото, като обиските са съпроводени с изтезания и насилие. Намерени са няколко бомби, за които селяните твърдят, че са подхвърлени от мюлезимина Рушид ефенди, който правил обиските.[13]
През септември 1910 година селото пострадва по време на обезоръжителната акция на младотурците. Властите искат предаването на 400 пушки от селото. Селянинът Танас Мицев е бит до смърт, а къщата на Мария Динева е опожарена.[14]
При избухването на Балканската война в 1912 година 15 души от Котори (Горно и Долно) са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[15]
През войната селото е окупирано от гръцки части и остава в Гърция след Междусъюзническата война. По време на Първата световна война и след нея, в периода 1917 – 1919 година, над 60 жители на селото включително и двама свещеници са изселени в Южна Франция поради съмнения за пробългарска дейност.[16] Боривое Милоевич пише в 1921 година („Южна Македония“), че Долно Котори има 120 къщи славяни християни и 30 къщи арнаути християни.[17] В 1927 година селото е прекръстено на Идруса, като понякога е наричано Като Идруса, за да се различава по-ясно от Горно Котори, прекръстено на Ано Идруса.[18]
През февруари 1932 година началникът на полицейското управление в Долно Котори Димитриос Кабурас праща полицейски доклад в Лерин, в който посочва имената на 22 доказани „българомислещи“ в селото, като описва противодържавната им дейност и тази на семействата им, както и участието им в Илинденското въстание. Кабурас пише, че българите бойкотират службите на гръцки език, нарича кмета „фанатик българомислещ“ и отбелязва, че местните жители от любов към България наричат селото си Малка София.[19] Според гръцки жандармерийски документи от същата 1932 година в Долно Котори живеят 170 семейства, 157 от които „българомислещи с изявено българско съзнание“ и 8 с „изявено албанско съзнание“.
След разгрома на Гърция от Нацистка Германия през април 1941 година в селото е установена българска общинска власт. В общинския съвет влизат Наум Атанасов, Траян Петков, Георги Христов, Георги Кузманов, Траян Христов, Стефан Христов, Траян Коларов, Борис Капов, Иван Филипов, Тодор Трънчев.[20] Жителите на Долно Котори се включват активно в българската паравоенна организация „Охрана“, която води сражения с гръцките партизани в региона. След края на войната през 1945 година 60 жители на Долно Котори са съдени като членове на „Охрана“.[21] Според статистиката от 1945 година в селото има 1026 жители, 550 от които с „негръцко национално съзнание“, 326 с гръцко и 150 с „неустановено национално съзнание“.
По време на Гражданската война в Гърция 35 семейства от Долно Котори емигрират в Югославия, а 65 – в другите социалистически страни. Намаляването на населението след войната се дължи предимно на емигриране в Австралия.
Според изследване от 1993 година селото е смесено „славофонско-арванитско“ и „македонският език“ в него е запазен на средно ниво.[22]
Църквите в селото са „Свети Николай“, „Успение Богородично“, „Свети Димитър“ и „Света Петка“.[23]