Кичево (понякога Кичово, наричан до XX век също и Кърчово, на македонска литературна норма: Кичево; на албански: Kërçova, Кърчова) е град в Северна Македония.
Разположен е в средната част на западната част на Северна Македония, в Кичевската котловина край югоизточните склонове на планината Бистра. От Скопие Кичево е отдалечено на 112 km, а се намира на около половината път между Гостивар (46 km) и Охрид (61 km).
Кичево се споменава от началото на XI век като един от градовете на Охридската епархия.[1] Съществуват обаче и сведения, според които Кичево е съществувало като населено място още в ІХ век. В своята първа грамота от 1019 г. Василий Българоубиец повелява на охридския архиепископ да има като своя епархия градовете Охрид, Преспа, Мокра и Кичево. От XII век Кичево, заедно с Дебър, образува отделна епархия и влиза в диоцеза на Охридската архиепископия до самото ѝ унищожение (1767 г.).[2]
Градът е завладян от османския пълководец Лала Шахин в 1385 година. Първоначално няма големи промени в демографската картина на населението, но по-късно, под влияние на Халветийския и Бекташкия тарикат, броят на мюсюлманското население в Кичево се увеличава значително.[3]
В края на XV век Кърчова е център на вилает.[4]
В ΧΙΧ век Кичево е българо-помашко градче, център на каза в Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката от 1873 година, Кичово (Kitchovo) е посочен като град с 474 домакинства с 1050 жители мюсюлмани и 360 българи.[5]
Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) към 1900 година в Кичево живеят 1200 българи християни, 3560 българи мохамедани и 84 цигани.[6]
На Етнографската карта на Битолския вилает на Картографския институт в София от 1901 година Кичево е представено като център на каза в Битолския санджак с 1030 къщи, от които 180 къщи български, 800 къщи помашки (български мохамедански), 50 къщи албански.[7] 170 български къщи са екзархийски, а 10 патриаршистки.[8]
В телеграми, изпратени до председателя на Парламента по спорните черкви и училища в Македония и Одринско, пише:
От името на всичкото българско население молим почит[аемия] Парламент за възвръщането черквата и манастира на законните им притежатели.
От името на махаленците във Варош (Кичево)
Кметове: Г. Якимов и П. Апостолов[9]
Настоятел на манастира Архимандрит Софроний[10]
Към началото на ХХ век Кичевското землище обхваща 80 села, които според местоположението си образуват местностите Капачка, Горно Кичево, Рабетин кол и Долно Кичево. От тези села 47 са чисто български, 6 чисто помашки, 7 смесени с помаци, 8 смесени с албанци и 12 села чисто албански.[2]
Почти цялото християнско население на града е под върховенството на Българската екзархия. Според митрополит Поликарп Дебърски и Велешки в 1904 година в Кичево има 21 сръбски къщи. По данни на секретаря на Екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Кичево има 1440 българи екзархисти, 32 българи патриаршисти гъркомани и 32 българи патриаршисти сърбомани.[11] Наместник на патриаршеския митрополит сърбин Варнава Скопски е Никола Тонич.[12]
При избухването на Балканската война в 1912 година 20 души от Кичево са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[13]
По време на Първата световна война, в 1918 година, български кмет на Кичево е М. Д. Чукалев.[14]
Кичевското поле е плодородно. Тук става добра пшеница и грозде. В някои села има хубави градини с ябълки, сливи и кестени. Прочути са кичевските любеници.[15]
Много жители на Кичево и Кичевско се изселват в град Мездра, България, където до Деветосептемврийския преврат в 1944 година съществува културно-просветно дружество, носещо името на прочутия кичевски войвода Йордан Пиперката.
Според преброяването от 2002 година Кичево има 27 067 жители.[16]
Само на 3 km от центъра на града на склоновете на Бистра се намира известното място за излет Крушино.
В XVIII век в Кичево или в района е роден един от първите български възроженци Йоаким Кърчовски (ок. 1750 – ок. 1820), виден учител и родоначалник на българската печатна книжнина. От Кичево е водачът на албанското въстание в Дебърско от 1843 – 1844 година Цен Лека. Видни дейци на ВМОРО от Кичево са Ангел Бунгуров (1874 – 1949), Манасий Бабов (? – 1941) и Стефан Николов (1882 – ?). Владимир Полежиноски (1913 – 1980) и Борис Алексовски (1918 – 2002) са политици от Югославия, а Владимир Талески (р. 1959) и Аце Спасеновски (р. 1969) – от Северна Македония.