Българите в Италия са 49 518 души по данни на Националния статистически институт на Италия (ISTAT) към 1 януари 2023 г.[1][2] Това ги поставя на 7-о място по численост сред представителите на европейските страни и на трето място сред държавите-членки на ЕС след Румъния и Полша.[2] По неофициални данни обаче те наброяват около 90 хил. души.[3]
История
Прабългарите в Италия
Сведения за българско население в земите на днешна Италия има още през 662 г. Основната миграция на прабългари е водена от Алцек – прабългарски вожд, който първоначално е част от Аварския хаганат, преди да смени лоялността си и да се присъедини към лангобардите. Алцек и хората му пристигат в Равенския екзархат, където кралят на лангобардите Гримоалд I ги кани да се установят в Херцогство Беневенто при сина му Ромуалд I. Споменава се също, че българи са живеели по тези земи много векове преди това[4][5][6] Според Gesta Dagoberti I regis Francorum прабългарите на Алцек се заселват в сегашните общини Изерния, Бояно и Сепино, а Алцек получава феодалната титла гасталд.[7][8][9]
Не е сигурно дали този Алцек може да бъде идентифициран с друг български господар – Алциок. Според Хроника на Фредегар Алциок напуска Аварския хаганат през 631-632 г. Алциок се установява в Бавария с 9000 българи под управлението на франкския крал Дагоберт I. Известно е, че Алциок се е придвижил във венецианската марка със своите 700 останали мъже, след като Дагоберт е избил повечето от хората му.
Павел Дякон в своята Historia gentis Langobardorum (787 г.) пише, че българите все още са обитавали областта и че дори и да са говорели „латински", „не са изоставили използването на собствения си език".[10] В по-късни времена българите от Молизе явно са били напълно асимилирани.
Погребения от номадски характер от степите и конски погребения, датирани от втората половина на 8 век сл. н. е., свидетелстват за присъствието на прабългари в областите Молизе и Кампания.[11]Топоними, съдържащи корена bulgar и фамилни имена като Булгари и Ди Булгари продължават да се появяват в средновековни документи, свързани с Италианския полуостров.
Обучение на Българския католически клир
Започвайки от XVII век десетки български момчета от 12-годишна възраст до ръкополагането им за свещници (на възраст 22 – 23 години) учат богословски науки в различни семинарии, колежи и школи на католически ордени в Италия и живеят в манастирите около тях. След тяхното свещеническо ръкополагане те се завръщат в България или са изпращани като мисионери в други страни. Единици достигат до средите на висшето духовенство във Ватикана.
Благодарение на застъпничество на първите български католически епископи Петър Солинат и Илия Маринов много будни момчета от Чипровци и павликянски села от Дунав до Пловдив през XVII век получават образованието си в Илирийския колеж в Лорето и в Климентовия колеж в Рим. 6-годишни стипендии са отпускани за целта.[12]
Известни българи, учили в колежите през XVII век, са католическите епископи, останали в нашата история – Филип Станиславов, Петър Парчевич и Петър Богдан. По-късно там учат Кръстьо Пейкич и Павел Гайдаджийски. Историците са на мнение, че Петър Богдан е първият дипломиран българин с висше образование, а Павел Гайдаджийски – един от най-образованите българи през ХVІІІ век.
Възпитаници на „Конгрегацията за пропаганда на вярата“ в Рим през XIX век са павликянските книжовници Яко Яковски и Петър Арабаджийски.
През 50-те години на XX век отец Йосиф Гагов, живеещ в манастир край Рим, пътува често до местата, където са настанявани българи, бягащи от режима на тоталитаризма в България, в околностите на Рим, край Неапол и Триест. Той не жали сили и собствени средства да помага на всеки сънародник; наричан е „Странджата в расо“. Създава печатница с кирилица и започва издаването на списание „Емигрантски вести“.
След посещението на Петър Младенов при папа Йоан Павел II през декември 1978 г. на някои от католическите свещеници в България е разрешено да продължат образованието си в Рим.[12]
През XVII век българите католици често посещават Рим в опитите си да договорят папската подкрепа за българско въстание срещу Османската империя. Известни религиозни и политически лидери като Петър Богдан и Петър Парчевич прекарват известно време в града. Първата книга, отпечатана на новобългарски език – Абагар, е съставена и издадена в Рим през 1651 г. от бъдещия никополскикатолическиепископФилип Станиславов в чест на легендарния цар Абгар V Уккама.
По данни на Националния статистически институт на Италия (ISTAT) българите в Италия са 49 518 души по данни на към 1 януари 2023 г.[1][2] Това ги поставя на 7-о място по численост сред представителите на европейските страни и на трето място сред държавите-членки на ЕС.[2] Най-голямо присъствие те имат в регионитеЛомбардия (8406 души), Кампания (6252 души) и Лацио (6042 души), а най-малко – във Вале д'Аоста (32 души).[13]
Италианските градове, в които има най-много български граждани към 1 януари 2023 г., са:[13]
Tzvetan Todorov, I libri e la vita. Garzanti, 2019
Публикации за България и българите на италиански език
AA.VV., Gli altri Futurismi. Futurismi e movimenti d'avanguardia in Russia, Polonia, Cecoslovacchia, Bulgaria e Romania. Atti del convegno internazionale (Pisa, giugno 2009), Plus, 2011
AA. VV. Saggi di letteratura bulgara antica. Inquadramento storico e versioni. A cura di A. Cronia. Istituto per l’Europa Orientale, 1936.
Canti popolari bulgari. Scelti e tradotti da L. Salvini con prefazione di E. Damiani. Anonima Romana Editoriale, 1930
Andrea Ripamonti, Bulgaria: Cronache di un Erasmus nella periferia d'Europa. 2017
Anna Vlaevska-Stantcheva, K. Stantchev, ‘Bulgaro’ > ‘Castro Bulgaro’ > ‘Borgo Vercelli’ e la questione della presenza dei protobulgari nell’Italia altomedievale, In: V. Dolcetti Corazza (a cura di), Vercelli tra Oriente ed Occidente, tra tarda Antichità e Medioevo. Torino, Ed. dell’Orso, 1998, с. 117 – 158
Anna Vlaevska, Storia di un problema storiografico: a proposito delle orme (proto)bulgare in Italia tra leggenda e memoria storica, в: I Balcani, la Bulgaria e l'Italia durante la Guerra fredda, études Balkaniques, LII/4, Sofia 2016, с. 722-771, онлайн
Anna Vlaevska, I Bulgari nell'Italia medievale tra la leggenda e la memoria storica, 2016. онлайн
D. Olivieri, Ancora sui derivati e presunti del nome Bulgarus, в: Lingua nostra, 21, 1960, N 4, с. 122.
Dimitar Mantov, La cucina bulgara. MAI 2006.
Eduardo Mendicutti, I fidanzati bulgari. Voland, 2005
Enrico Testa, Bulgaro. Storia di una parola malfamata, Il Mulino, 2019
Francesco Bigazzi, Attentato al papa Vojtila: La pista bulgara. Licosia, 2023
G. Palmieri, Vincenzo D’Amico: un erudito fra i Bulgari di Altzek, Jelsi e il Molise, In: G. Palmieri A. Santoriello (a cura di), Jelsi. Storia e tradizioni di una comunità, Foggia, Edizioni Enne, 2005, с. 83 – 112.
Georges Castellan, Marie Vrinat-Nikolov, e al. Storia della Bulgaria. Nel paese delle rose. Argo, 2012
Gian Marco Moisé, Capire i Balcani orientali. Bulgaria, Romania, Moldova: dal 1989 ai giorni nostri. Bottega Errante Edizioni, 2023
Giuseppe Dell'Agata, Rumyana Pashalijska, L'eroica impresa culturale di Pencio Slavejkov, Arpanet, 2007
Guiuseppe Dell'Agata, La bulgartica in Italia: bilancio di un decenio, in Europa Orientalis (4), 1985, oнлайн
G. D. Serra, Contributo alla storia dei derivati di Burgus: Borgare, Borgaria, Borgoro, Filologia romanza (Torino), 5, 1958, fasc. 1, N 17, с. 1 – 48 = G. D. Serra, Lineamenti di una storia linguistica dell’Italia medioevale, Libreria editrice R. Liguori, Napoli, 1965, vol. III, с. 93 – 140.
G. M. Tufarulo, Letteratura popolare bulgara: canti e folklore tra tradizioni e storia, in "Poeti e scrittori allo specchio", Ed. La Ginestra, 1986, vol. 1
I. Dujcev. Italia e Bulgaria attraverso i secoli, In: Genova e la Bulgaria nel Medioevo. Atti delle «Giornate bulgare a Genova (28 – 30 ottobre 1981)», Genova, 1984, [Collana storica di fonti e studi diretta da Geo Pistarino, 42], с. 43 – 52.
Ivan Petkanov, Orme bulgare in Italia ed in Occidente, Rivista di cultura (Roma), 3, 1941, N 2, с. 95- 102
Ivan Petkanov, Bulgar(us) e suknja nelle parlate italiane e neolatine, в: Ricerche slavistiche (Roma), vol. III, 1954, с. 43 – 50
Ivan Petkanov, Bulgarus nell’onomastica e nella toponomastica italiana, in: Lingua nostra, 21, 1960, N 1, с. 17 – 20.
Ivan Petkanov, Di nuovo su Bulgarus, in: Lingua nostra, 22, 1963, N 3, с. 93.
Lavinia Picchio Borriero, La letteratura bulgara, Sansoni Accademia, 1969
L. Vaccario, Storia religiosa di Serbia e Bulgaria. Centro Ambrosiano, 2008
M. Rosario Chirico, Una migrazione silenziosa. Rom bulgari in Italia. Tau, 2015
Maria Teresa Savieri, La principessa dei libri. Giovanna di Savoia, moglie dello zar Boris III e zarina di Bulgaria. LuoghInteriori, 2022
N. Conte – Miltenovа, I Bulgari di Gallo Matese (Protobulgari e Bulgari nella storia dell’Italia meridionale), Edizioni Passaporto 2000 Roma
P. Natellа. Bulgari fra noi. Il Meridione medievale fra Longobardi e Bulgari. Stanziamento ed estinzione di una etnia fra VII e XV secolo, Salternum. Semestrale di Informazione storica, cultirale e archeologica a cura del Gruppo Archeologico salernitano, 13, 2009, N 22 – 23 [Quaderni, N 1], Arci Postiglione, Salerno, 2009, с. 5- 69.
R. Pavoni, Il toponimo Bulgaro: un problema ancora aperto, In: Genova e la Bulgaria nel Medioevo, Atti delle «Giornate bulgare a Genova (28 – 30 ottobre 1981)», Genova, 1984, [Collana storica di fonti e studi diretta da Geo Pistarino, 42], pp. 89 – 95.
Tatiana Lekova, La bulgaristica nei settant'anni di storia di ricerche slavistiche, in Ricerche slavistiche: Settant'anni di storia (a cura di Monika Wozniak e Luca Vaglio), La Sapienza, с. 259-289, онлайн
Tomaso Invernizzi, Viaggio in Bulgaria. Youcaprint, 2021
V. Spassova, Un aspetto della lirica di D. Debeljanov: il sogno come speranza, in Studi in onore di Ettore Lo Gatto, Roma 1980
V. Spassova, Chi è il paggio della 'Principessa traviata'. Alcune osservazioni sulla poesia di Debeljanov, "Annali. Istituto Orientale Napoli", N.S. 1 (1983).
Vincenzo D’Amico. I Bulgari trasmigrati in Italia nei secoli VI e VII dell’Era Volgare. Loro speciale difusione nel Sannio, Campobasso, Società tipograica Molisana F.lli Petrucciani, 1933.
Vincenzo D’Amico V. I Bulgari stanziati nelle terre d’Italia nell’Alto Medioevo, in: Bulgaria. Rivista di cultura (Roma), 3, 1941, N 1, с. 40 – 50; N 2, с. 80 – 94; N 4, с. 172 – 182 = Vincenzo D’Amico, I Bulgari stanziati nelle terre d’Italia nell’Alto Medioevo (Pagine di cultura bulgara, N 13), 1942-XX
Vincenzo D’Amico. Importanza della immigrazione dei Bulgari nell’Italia meridionale al tempo dei Langobardi e dei Bizantini, In: Centro Italiano di studi sull’Alto Medioevo (a cura di), Atti del 3. Congresso internazionale di studi sull’Alto medioevo (Benevento-Montevergine-Salerno-Amali,14 – 18. Ottobre 1956), Spoleto, 1959, с. 369 – 377.
Публикации за българите в Италия
Българи в Италия и италианци в България. Приноси. Демакс, 1997. ISBN954-479-004-7
Анджела Данева, Българи в италианските академии за изящни изкуства (1878 – 1944). НБУ, 2013. ISBN9789545357947
А. Николов, Alzeco, dux Vulgarum и заселванията на прабългари в Италия, В: Българско средновековие: общество, власт, история. Сборник в чест на проф. д-р Милияна Каймакамова, София, 2013, с. 157 – 169.
Георги Димов, Българите в Южна Италия през Средните векове (от VI – XI век), В: Mediaevalia. Quod deus vult! Сборник в чест на проф. дин Красимира Гагова, София, 2013, с. 98 – 119
Иван Банковски, Нещо за прабългарите и по-специално за тези, заселили се в Италия през VI и VII векове, [Монако], 1960.
K. Данилченко, Българско-славянски местни имена в Италия, Във: Втори международен конгрес по българистика, София, 23 май – 3 юни 1986 г., 5: Диалектология и ономастика. София, Изд. на БАН, 1988, с. 227 – 251
Я. Кавардаков, Булгарите в италианската култура, в: Исторически алманах, 2001, N 7.
Я. Кавардаков, Италианските булгари. Истината за преселването на брата на Аспарух-Алцек, в: Исторически алманах, 2009, N 20, с. 16 – 18.
Българистика в Италия
Българистиката (на итал.: Bulgaristica) е комплексна научна дисциплина, която изследва български обекти и проблеми. Тя е ориентирана главно към хуманитарните науки, които обхващат въпроси на българския език, българската литература, българската история и археология, кирилометодиевистиката, българското изкуство, българската традиционна духовна и материална култура. Като интердисциплинарна област българистиката частично съвпада със славистиката, палеославистиката, византологията и балканистиката.[45] Основоположник на българистиката в Италия е Енрико Дамиани. Известен в тази област е и Джузепе дел Агата.
Италиански университети с изучаване на български език[46][47]
.svg)
