Олимпий Панов

Олимпий Панов
български офицер
Звание	майор
Години на служба	1877 – 1886 г.
Род войски	пехота
Командвания	Артилерийска инспекция
Битки/войни	Сръбско-българска война
Награди	Военен орден „За храброст“
Дата и място на раждане	29 юни 1852 г. Тараклия, Руска империя
Дата и място на смърт	6 март 1887 г. (34 г.) Русе, Княжество България
Олимпий Панов в Общомедия

Олимпий Спиридонов Панов е български революционер и офицер (майор), командващ артилерията по време на Сръбско-българската война (1885), военен министър във временното правителство на Петко Каравелов след преврата срещу княз Александър Батенберг. Осъден е на смърт и е екзекутиран заради опита си да се включи в Русенския бунт от 1887 г.

Биография

По време на общо събрание на БЦБО през ноември 1876 г. – Панов е трети на задния ред

Олимпий Панов е роден на 17 юни (29 юни^*) 1852 година в бесарабското село Шоп Тараклия, по това време в Руската империя. Завършва Болградската гимназия през 1867 г. и продължава образованието си в Техническото училище за шосета и мостове в Букурещ.

В Румъния се запознава с Любен Каравелов, Ангел Кънчев и Панайот Хитов. От 1872 до 1874 г. е член и секретар на Българския революционен централен комитет в Букурещ. През периода 1875 – 1876 г. следва строително инженерство в Париж, след което се връща в Букурещ, става подпредседател на Българското централно благотворително общество (1876). Участва в набирането на български доброволци за Сръбско-турската война.^[1]

При подготовката на Руско-турската война (1877 – 1878), Олимпий Панов се записва в Българското опълчение. Опълченец в 1-ва рота на 1-ва Опълченска дружина. Участва в боевете при Стара Загора. За проявена храброст е произведен в офицерско звание прапоршчик. Проявява се при Шипка. Награден за проявена храброст с „Георгиевски кръст“. Командир на полубатарея в Планинска батарея.

След Освобождението завършва Михайловската артилерийска академия в Санкт Петербург (1880 – 1883 г.).^[1]

Постъпва в Българската земска войска като командир на 2-ра полубатарея от планинската батарея, след което е старши батареен офицер в 12^-а батарея в Шумен. В края на 1884 година поема командването на 5-а батарея на 1^-ви артилерийски полк.

Паметник на Олимпий Панов край Сливница

Веднага след Съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г. и последвалото изтегляне на руските офицери капитан Олимпий Панов е назначен за началник на артилерията в българската армия. По време на Сръбско-българската война допринася за победата на българските войски в Сливнишкото сражение.^[1] На третия ден от сражението, 7 ноември, в момент на колебание на главния щаб и командването на Западния корпус, капитан Панов извежда малобройните защитници от укрепленията в центъра на сливнишката позиция срещу Дринската дивизия. Атаката предотвратява сръбския контраудар към рида Три уши и затвърждава успешния завършек на битката.^[2] Месец по-късно, на 9 декември, Панов подписва пакта за примирие със Сърбия.^[3]

През април 1886 година Панов е назначен за командир на новосформираната артилерийска бригада с чин майор. След Деветоавгустовския преврат, целящ детронирането на княз Александър I Батенберг, Олимпий Панов за четири дни (12 – 16 август) е военен министър във временното правителство на Петко Каравелов.^[1] Посредничи успешно за предотвратяване на въоръжен сблъсък, убеждавайки противниците на Батенберг да напуснат София преди пристигането на войските, останали верни на княза.^[4] След неуспеха на преврата е арестуван за кратко. През ноември е уволнен от армията по подозрения за участие в заговора във Военното училище за сваляне на Регентството. Правителството на Радославов го интернира в Ловеч, а по-късно (януари 1887) го екстернира в Румъния.^[5] В Букурещ Панов се включва в революционния комитет, който подготвя въстание в България. След известието за Русенския бунт на 19 февруари 1887 г. прави опит да се присъедини към бунтовниците, но е заловен при преминаването на Дунав. Въпреки че не успява да се включи в бунта, е осъден на смърт и е разстрелян заедно с водачите му на Левент табия.^[6][7]

Военни звания

• Прапоршчик (21 февруари 1878)
• Подпоручик (1879, преименуван)
• Поручик (24 декември 1881)
• Капитан (декември 1884)
• Майор (25 февруари 1886)

Награди

• Георгиевски кръст „За храброст“ IV степен (1877) (Русия)
• Военен орден „За храброст“ II степен (1885)

Източници

• Недев, С., „Командването на българската войска през войните за национално обединение“, София, 1993, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, стр. 24 – 25
• Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. Т. 3 и 4. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996.
• Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. Том 1, Том 2. София, Български писател, 1990.

Бележки

1. Ташев, Ташо. Министрите на България 1879 – 1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“/Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8/ISBN 978-954-509-191-9.
2. Радев 1990, стр. 623 – 624 (т. 1)
3. Радев 1990, стр. 689 – 690 (т. 1)
4. Радев 1990, стр. 122 – 124, 191 (т. 2)
5. Радев 1990, стр. 464 – 465, 565 (т. 2)
6. Радев 1990, стр. 584 – 585, 602 – 605 (т. 2)
7. Свободен гражданин - седмичен вестник, орган на Варненското либерално бюро / Ред. Божил Райнов / бр. 17, 16 ноември 1896 год, стр. 3