През 2016 г. замъкът е посетен от 127 368 души.[4]
История
Северната фасада към парка, дело на Гуарино Гуарини (17 век)
Произход (11 век)
Първите данни за укрепление в Ракониджи датират от 11 век, когато територията е част от Маркграфство Торино. На нея Бернардин от Суза построява или адаптира древен укрепен дом върху останките на предходен манастир.[5]
Впоследствие неговият внук Манфред II от Салуцо разширява съществуващата структура, като издига първи замък с квадратен план и вътрешен двор, предназначен за стратегическа отбрана за териториите на маркграфството.[7]
От средновековна крепост до „Вила на насладите“ (14 – 18 век)
През 1372 г. маркграф Фридрих II от Салуцо преотстъпва замъка като залог на графовете Фалети от Асти, но след няколко години той се връща в ръцете на Маркграфовете на Салуцо.[8]
През 1620 г. савойският херцогКарл Емануил I, след като получава владенията на Савоя-Ракониджи по волята на вдовицата на последния представител на династичния клон Бернардин II Савойски-Ракониджи, дава замъка на сина си Томас Франциск Савойски, основоположник на династическата линия Савоя-Каринян. По онова време конструкцията има вид на класически средновековен замък: масивна гола тухлена крепост с квадратна форма с четири големи ъглови кули, ров, мост и висока странична кула.[10]
Структурата остава почти непроменена до средата на 17 век. През 1676 г. синът на принца на Каринян и маркиз на Ракониджи Томас Франциск Савойски – принц Емануил Филиберт Савойски-Каринян поръчва на архитекта Гуарино Гуарини първото цялостно преобразуване на крепостта във „Вила на насладите“[11][12] – архитектурен жанр, широко разпространен сред благородниците от 16 век,[13] касаещ крайградска резиденция, разположена далеч от града, където те се оттеглят във ваканция.[14]
Използвайки голямото вътрешно пространство на двора, Гуарини издига голямо централно тяло с пагоден покрив; освен това в основата на двете ъглови кули на северната фасада той изработва два 4-етажни павилиона, над които се намира четириъгълен купол с покрив с бели мраморнилантерни. Грандиозният проект на Гуарини включва не само сградата, но и парка, където работи известният френски архитект Андре Льо Нотър, който се погрижва за неговото преустройство.[15] Когато работата е завършена, на 7 ноември 1684 г. принц Емануил Филиберт Савойски-Каринян се жени в замъка за Ангела Мария Катерина Д'Есте.
Неокласическа трансформация (18 век)
През 1755 г. принц Лудвиг Виктор Савойски-Каринян възлага на архитекта Джовани Батиста Бора да направи значително преустройство според типичния за онова време неокласически стил: преустроена е южната фасада чрез добавянето на издаден портик с 4 коринтскиколони, над които е разположен триъгълен фронтон, назъбен по паладиански маниер,[16] и е издигнато монументално стълбище отпред.[17] Интериорните намеси засягат Херкулесовата зала, съседната нему Зала на Диана и подредбата на стаите на Китайския апартамент, украсени със скъпоценни тапети от оризова хартия.[18][19]
Албертинова епоха (19 век)
Карл Алберт Савойски-Каринян
Сегашният облик на сградата до голяма степен е в резултат на преустройството през 1832 г. по волята на последния принц на Каринян – новият крал на СардинияКарл Алберт Савойски-Каринян. Той счита за нужно да разшири и разкраси резиденцията, която от тогава нататък престава да принадлежи на Савоя-Каринян и отива в ръцете на Сардинската корона, като по този начин придобива статут на „Кралска резиденция“, както и на избрано място за „Кралски ваканции“.[20][21]
Суверенът поверява работата на инженер Ернесто Мелано. Той издига допълнително старата четириъгълна структура около централния корпус и изработва два големи странични ръкава на южната фасада, предлагайки темата за купола „пагода“ като покривало за двете ъглови кулички.[22] Подредбата включва освен това и преустройството на площада и изграждането на сградите във формата на С, които свързват новите крила на южната фасада със задните павилиони на северната фасада. Съборени са мелница и няколко къщи отпред, които скриват гледката от замъка,[23] като така се създава големият площад пред главния вход[24] в съответствие с дългата алея с дървета отпред.
Интериорът е преустроен според нуждите на времето, като работата е поверена на Пеладжо Паладжи, който премебелира новите стаи, запазвайки връзката с неокласическия вкус. С него работи и мебелистът Габриеле Капело, известен още като „ил Монкалво". Сред многобройните произведения на Монкалво, запазени в замъка, са скъпоценните инкрустации, които украсяват обзавеждането и крилата на вратите на Етруския кабинет – личен кабинет на крал Карл Алберт.
От 1834 г. в западната галерия работи художникът Марко Антонио Трефоли, който я украсява с изискани гротески, изобразяващи плодове и птици. Заедно с Луиджи Кинати той създава и орнаменти и арабески за приемната и трапезарията. За банята на Карл Алберт той рисува флорални мотиви в орнаменталните ивици, както и гротески, амфори, миди, лебеди и грифони, докато във фриза над корниза вмъква фигури на дракони, редуващи се със спираловидни флореални мотиви.[25]
Подредбата на парка е поверена на немския ландшафтен архитект Ксавиер Куртен, който трансформира предишното произведение на Андре Льо Нотър в такова с романтичен привкус. От онази епоха е и проектът и изграждането на Маргария – неоготическа ферма в дъното на парка, резултат от сътрудничеството на Ернесто Мелано и Пеладжо Паладжи. На алеите на този парк на 19 август 1840 г. се състои 1-вата среща, организирана от съответните семейства, между принц Виктор Емануил, бъдещ първи крал на Италия, и 1-вата му съпруга – братовчедка му Мария Аделхайд Хабсбург-Лорена.[26]
От завръщането на кралския престой до изоставянето (20 век)
В следващите години наследниците на Карл Алберт посещават резиденцията по-рядко. С възкачването на Виктор Емануил III на трона през юли 1900 г. обаче тя става кралско ваканционно място за лятото и есента. През 1901 г. замъкът е оборудван с водоснабдителна и електрическа система, и с нова осветителна система по цялата стена на парка,[27] а през 1902 г. е монтиран асансьор на Stigler. Декорацията на вътрешните стени на Монументалното стълбище е по волята на крал Виктор Емануил III, и на една от тях е изрисувано едно от най-пълните генеалогични изображения на кралското семейство,[28] дело на Адолфо Далбезио, автор и на другите четири големи платна с гербове на Савойската династия.[29]
Крал Виктор Емануил III Савойски и цар Николай II в Ракониджи през 1909 г. На втори ред, в ляво от Николай II, е премиерът Джовани Джолити.
Според новите нужди на кралското семейство са модернизирани много зали на замъка, включително апартаментът на суверените на втория етаж. В замъка през 1904 г. се ражда последният крал на Италия Умберто II. През 1909 г. резиденцията е посетена от императора на Русия Николай II,[30] а през 1925 г. там се състои сватбата на принцеса Мафалда Савойска и принц Филип фон Хесен-Касел.
Умберто II
През 1930 г. принц Умберто II получава резиденцията като подарък по случай сватбата си с принцеса Мария-Жозе Белгийска. На него се дължи изнамирането на около 3000 семейни картини от други Савойски резиденции, понастоящем запазени в различните галерии и многобройни коридори на замъка, както и колекцията от документи за Торинската плащаница.[31] Някои от апартаментите на втория етаж са преструктурирани, включително и баните на Принцовете на Пиемонт и Музикалният салон с тавани и стени, декорирани от футуриста Фиоре Мартели – ученик на знаменития Джо Понти.
След резултатите от Институционния референдум от 2 юни 1946 г. замъкът е затворен и конфискуван от Италианската държава. Принцесите Йоланда Маргарита Савойска, Йоана Савойска (Българска) и Мария Франциска Савойска, и наследниците на вече починалата Мафалда Савойска завеждат дело за нелегитимността на дарението от 1930 г. на Умберто II.[32] През 1972 г. Касационният съд постановява, че само 1/5 от палата подлежи на конфискация,[33] т.е. тази, която е собственост на Умберто II, но на Италианската държава трябва да се гарантира правото на предимство в случай на продажба на частни лица.[34] Савойската династия успява да си запази замъка, „разменяйки“ тази 1/5 част със сребърен сервиз за двореца Куиринале. През 1980 г., след 46 г. изгнание, Умберто II решава да продаде целия имот на държавата с една-единствена клауза: резиденцията и всички принадлежащи ѝ имоти да бъдат свързани с темата за „знанието" като изследователски център на Савоя и следователно предназначението им да е за популярни културни дейности.[35]
Повторно отваряне и създаване на музей (1994)
Отворена отново през 1994 г., резиденцията може да бъде посетена в по-голямата си част и е обект на постоянни консервативни реставрации, насочени към запазване на структурата и възстановяване на белетажите на сградата до предишната ѝ слава. Замъкът представлява една от най-добре запазените савойски резиденции, която се гордее със значителен брой мебели, картини и предмети, и е седалище на културни събития и дейности.
Интериор
Примерен план на замъка
Замъкът съхранява помещения от 18 век и други неокласически такива, включително и зали в стил Ар деко от първата половина на 20 век. Внимателно реставрирани, те се характеризират с оригинални декорации и обзавеждане, запазени през вековете.
Сред тях най-важни в хронологичен ред са: Салонът на Херкулес, Залата на Диана, Китайският апартамент, Трапезарията, Приемната, известният Етруски кабинет, Библиотеката на Карл Алберт, Кабинетът на Аполон[36] и Кралският параклис, посветен на Снежната Мадона. На втория белетаж се намират апартаменти, реновирани през първите три десетилетия на 20 век, сред които Спалнята на кралица Елена, Банята на Умберто II и Музикалният салон на Мария-Жозе Белгийска.
Салон на Херкулес
Посветен на мита за Херкулес, той е дело на архитекта Джовани Батиста Бора от 1757 г. Салонът в неокласически стил съответства на стария вътрешен двор на предходата средновековна структура. Служи като атриум за посрещане на гости, но предвид капацитета и отличната си акустика е използван и като бална зала, поставяйки оркестъра в „Ложата на музикантите“, намираща се над три двойки йонийски колони и над входа към съседната Зала на Диана. В долната част на стените има шест ниши с фронтон с шест скулптури на Джузепе Болина, представящи подвизите на Херкулес; в горната част има щукатури на Болина и Ломбарди с ловни сцени с животни и оръжия. Куполният свод е боядисан в Trompe-l'œil и изобразява реалистичен кесонен таван.[37]
Зала на Диана
Заедно със Салона на Херкулес и Китайския апартамент залата е израз на модификациите от 18 век – дело на архитекта Джовани Батиста Бора. Използвана като атриум към резиденцията, Залата на Диана се характеризира с четири големи медальона, изобразяващи мита за богинята на лова. Големите прозорци гледат към необятния парк на двореца, към който гледат терасата и стълбището на северната фасада. Между четирите големи полилея от Мурано, висящи от тавана, се отличава барелеф с Аполон на колесницата на Слънцето. Двете ценни мраморни камини са дело на известния италиански архитектГуарино Гуарини.
Китайски апартамент
Построени около средата на 18 век по волята на принц Лудвиг Виктор Савойски-Каринян, залите на Китайския апартамент първоначално са част от по-голямо пространство – Кралска къща за гости,[19] включващо поне още шест зали[38] с ориенталски вкус според широко разпространената мода на времето. Петте останали зали се характеризират с фини, ръчно рисувани тапети от оризова хартия,[39] купени в Лондон от принц Лудвиг[40] перфектно запазени благодарение на разположението им върху специални дървени рамки.[41] Вазите cloisonné, старият порцелан,[42] двата паравана с китайски декорации от художника Карло Кусети и японският стол носилка[43] допълват обзавеждането. В тези зали, предназначени за важни гости, са отсядали кралете Виктор Емануил II и Умберто I по време на кратките им ваканции, както и знаменити гости като цар Николай II, посетил Ракониджи през 1909 г.[44]
Етруски кабинет
Портрет в замъка на Жозефина Лорена-Арманяк
Замислен е като частен кабинет на крал Карл Алберт Савойски-Каринян. Заедно с Приемната, Кабинета на Аполон и Библиотеката на Карл Алберт той е ядрото на помещенията, в които суверенът изпълнява административните и политическите си задължения по време на кралските ваканции. Кабинетът, разположен на втория етаж, е едно от най-важните места на замъка и в него има произведения на Пеладжо Паладжи и на мебелиста Габриеле Капело (ил Монкалво). Очарованието от съпътстващите археологически открития е възпроизведено изобилно в целия богат декоративен апарат на кабинета, който възпроизвежда типични стилистични особености на етруската и на гръцката съдова живопис.
Създаден през 30-те г. на 19 век, кабинетът включва стенописи, разделени на големи квадрати и непрекъснат фриз в горната част. Подът е мозаечен, а на платноходния купол са възпроизведени стенописите от Гробницата на Барона от етрускиянекропол на Монтероци (близо до Тарквиния), открит през 1827 г.[45]
Крилата на двете врати за достъп, седалките, масата в центъра и дървените пиедестали, върху които са разоложени етруските вази, са със сложна инкрустация, изобразяваща 12-те Олимпийски богове и са дело на мебелиста Габриеле Капело по проект на Пеладжо Паладжи.[46]
През 1851 г. централната маса, фундамент на колона и панел от дясната врата са представени на Голямото изложение в Crystal Palace в Лондон; освен наградата за секция „Мебелировка“ те получават и специално споменаване в изложбения каталог, който ги определя като „предмети, достойни да заемат място в двореца на всеки суверен“.[47][48]
Зала за приеми
Една от картините в галерията с портрети, изобразяваща Мария Аделхайд Австрийска, съпруга на крал Виктор Емануил II
Това е най-разкошната част от замъка, където изобилната позлата говори за престижа и силата на суверена. Там крал Карл Алберт и неговите наследници посрещат важни личности: посланици, съветници и сановници. Таванът, плътно декориран с неокласически мотиви от златни листове, се отличава с монограмата на Карл Алберт, повторена в обзавеждането и по стените от дамаска. Диваните и фотьойлите с еднокраки лъвове са покрити в типичното савойско синьо. От голямо значение са големият полилей от бохемскикристал и комплектът от неоготически свещници, поставени до часовника на камината, изобразяващ Катедралата на Реймс.[49]
Апартаменти в коридор F, нар. още „Апартаменти на принцовете и принцесите“
Достъпни от първата част на коридор F, по-известен в днешно време като „Портретна галерия“, тези апартаменти са модернизирани в началото на 20 век. Представляват поредица от помещения със скромни размери, пет от които са предшествани от преддверие със съседни на тях сервизни помещения, и стълбище за връзка с разположения отгоре мецанин.[50] Твърди се, че след 1901 г. те е трябвало да приемат децата на крал Виктор Емануил III: престолонаследникът Умберто II и сестрите му Йоланда, Мафалда, Йоана и Мария. Въз основа на това стаите са пренаредени през 2007 г. от ръководството на замъка, което, въпреки липсата на архивни източници,[51] избира да възложи първите три стаи на принцесите Йоланда, Мафалда и Йоана, а по-просторния ъглов апартамент – на принц Умберто. Подредбата не предвижда пресъздаването на стаята на най-малкото дете на краля – принцеса Мария, която обаче има възможност да отседне няколко пъти в Ракониджи.[52]
Последните изследвания позволяват да се формулират нови хипотези относно действителното местоположение на апартамента на малките савойски принцове и принцеси в първите десетилетия на 20 век. Апартаментът им всъщност не е бил на първия етаж (както погрешно се твърди в някои публикувани справочници), а на втория етаж, близо до стаите на кралица Елена Петрович Негош, в източния павилион на Гуарино Гуарини (понастоящем известен като „Апартамент на Умберто II“). Установено е също, че помещенията, разположени по протежение на галерията с портрети, всъщност са били предназначени за различни членове на двора, вкл. господарката (дамата) и кавалера на двора на кралица Елена. Всеки апартамент е можел да комуникира по тясно стълбище със стаите, запазени за обслужващия членовете на двора персонал, който в списъците на Министерството на Кралския дом е наричан „Частна ливрея“.[29]
През 30-те г. тези апартаменти със сигурност приютяват децата на Умберто II и Мария-Жозе Белгийска, докато техният персонал е настанен в мецанина отгоре. От този факт вероятно произлиза обичаят да тези помещения да се дефинират като „Апартаменти на принцовете“.
Портретна галерия или Коридор F
Портретна галерия
Дългият коридор, който дава достъп до различни апартаменти, предназначени предимно за гости или членове на двора, води името си от иконографската колекция, търпеливо създадена от престолонаследника Умберто II от 20-те год. на 20 век. С голяма историческа и художествена стойност изложените в нея многобройни портрети представляват доста завършен династичен път, включващ картини на членове и на други италиански и европейски благороднически семейства.[53] Според някои източници украса липсва, тъй като този ръкав е приемал, по молба на кралица Маргарита, пациентите, страдащи от коремен тиф в края на 19 век. За почистване на стаите е трябвало да се нанасят няколко слоя вар преди и след престоя им, в ущърб на съществуващите декорации. Трябва да се отбележи обаче, че още през 1901 и 1902 г. някои реставратори са платени за реставрацията на съществуващите картини в галерията и че едва през 1903 г. е решено да сменят „картинната стенна украса с друга с щукатури и с квадрати със семейни портрети в тях".[29]
Апартаменти на втория етаж
Зает през 19 век от крал Карл Алберт и кралица Мария Тереза, от Савойските херцози (бъдещите Виктор Емануил II и Мария Аделхайд Хабсбург-Лорена), от техните деца и от почетния рицар на кралица Мария Тереза, вторият белетаж на резиденцията е изцяло реновиран от началото на 20 век. Стилът Ар деко от онзи период е силно характерен за помещенията, придавайки им по-скоро скромност и елегантност, близки до буржоазния живот, отколкото показна помпозност, характерна за кралска резиденция.
Спалня на Мария-Жозе (бивша спалня на кралица Елена)
Спалнята на Мария-Жозе
Кралица Елена Петрович Негош избира за спалнята си модерно обзавеждане, подчертано от елегантното двойно легло в стил Ар деко, което да споделя със съпруга си, нещо необичайно дотогава в подобни контексти. Стаята разполага и с бели лакирани мебели в стил Едуард, дело на известната английска компания Warings & Gillow, напомнящи за морското обзавеждане на спалнята на кралската яхта, с която бъдещите суверени отиват на меден месец на остров Монтекристо.[54] В тази стая на 15 септември 1904 г. кралица Елена от Черна гора ражда последния крал на Италия Умберто II.
Баня на Умберто II
Построена е през 1930 г. по молба на принц Умберто II в пространството, в което преди това се е помещавало предверието на апартамента на Виктор Емануил II. Умберто II възлага на декоратора Фиоре Мартели да създаде тапетите,[55] a на неговия учител Джо Понти се дължат обзавеждането и санитарията в стил Ар деко.[56] Подобно на банята на кралица Елена и тук има най-големите технологични иновации за времето като система за течаща вода, отопление и линолеум.[57]
Музикален салон на Мария-Жозе
Апартаментът на принцеса Мария-Жозе Белгийска е създаден в съответствие с помещенията от 19 век, запазени за господарката на двореца. Сред всички стаи изпъква Музикалният салон, където тя обича да забавлява своите гости и да слуша музика. Завършено през лятото на 1931 г., помещението разполага с таван, декориран от Фиоре Мартели със стилизирани мотиви, изобразяващи музикални инструменти. Сред обзавеждането заслужава да се отбележат фотьойл Frau, грамофон, полилей Venini от стъкло от Мурано и картина на младата принцеса от Грегорио Калви ди Берголо, част от личната ѝ колекция, която може да се похвали с картини на Феличе Казорати и Джино Северини, разположени в съседния салон.[58][59]
Кухни в източното крило
Кухните
Построени едновременно с източното разширение, тези характерни кухни са истински пример за модернизация: оборудвани с широка гама съдове, форми, инструменти, мраморни мивки, две големи печки за горене на дърва, т. нар. potaggiere,[60] с течение на времето те са снабдени и с други, „икономични“ кухни и с гениална скара в голямата камина в центъра. През 1903 г. с появата на електричество, са инсталирани осветление и нова хидравлична система с бойлер за гореща вода. За координирането на т. нар. „офиси на устата“ е назначен инспектор със собствен офис до главната зала, в която се помещават кухните. В съседните помещения се намират леденото помещение и месарницата, характеризираща се с мраморно покритие по стените и с наклонен под за улесняване на оттичането и свързаното с него миене.
Други помещения, отговорни за опазването и управлението на хранителните запаси, плодовете, вината, напитките и богатия набор от прибори и покривки, са разположени на приземния етаж в помещенията на старата кухня от 17 век.
Екстериор
Парк
Езерото в парка и на заден план – замъкът. Северната фасада е вътрешна спрямо двора и е обърната към парка.Кралските парници близо до Маргария в дъното на парка (северозапад)
Замъкът е обърнат на север към внушителен парк във френски стил от около 170 хектара, ограничен от гранична стена с обща дължина от 6 км. В края на 17 век паркът е в съответствие с геометричната строгост на френския архитект Андре Льо Нотър, автор и на градините на Версайския дворец.[58]
Около век по-късно, по молба на принцеса Йозефина Тереза Лорена-Арманяк (баба на краля на Сардиния Карл Алберт Савойски), паркът е подложен на трансформация от Джакомо Преляско, който преработва част от него, предлагайки нови пътеки, потопени в буйна и дива природа.
Завършването на парка в романтичен стил, както го виждаме през 2019 г., се дължи на крал Карл Алберт, който през 1836 г. поверява работата на пруския ландшафтен архитект Ксавиер Куртен. Куртен се посвещава на пренареждането на езерото, алеите и водните пътища и, добавяйки мостове, хълмове и нови редици дървета, го превръща в типичен парк от 19 век.[61]
План на парка и на структурите в него
Куртен е наследен от братя Рода в управлението на парка: Марчелино Рода от 1843 до 1859 г. и Пиетро Джузепе Рода от 1860 до 1870 г. Под тяхното управление кралският парк придобива известност на европейско ниво с огромното производство на редки цветя и екзотични овощни растения, които двамата братя отглеждат в цветните и овощните градини и в новата отопляема оранжерия, пожелана от крал Карл Алберт.[62]
Между 19 и 20 век паркът се използва главно като ловен резерват и земеделски имот, и запазва малки площи за отглеждане на царевица и зърнени култури. От Втората световна война нататък обаче има липса на поддръжка и прогресивен упадък.
След повторното отваряне на замъка през 1994 г. и впоследствие паркът претърпява редица внимателни реставрационни интервенции, насочени към връщането му към вида, даден му от Ксавиер Куртен през 19 век. Той предлага голямо разнообразие от растителни и животински видове, мрежа от алеи и пътеки с обща дължина от 25 км, водни басейни (вкл. езеро от 18 хектара), големи цветни лехи; подобно на замъка паркът е редовно място за дейности и културни събития.
През 2010 г. паркът е обявен за победител в конкурса „Най-красивите паркове в Италия на 2010 г.“.[63] През същата година той е домакин на Биеналето на международната скулптура като част от инициативата „Международна скулптура в Ракониджи 2010 г. Настоящ и предходен опит“.
Флора и фауна
В парка има над 2000 дървета, някои от които достигат височина над 30 м. Най-разпространени са ясените и кленовете, но има и диви кестени, дъбове, брястове, габъри, айланти, чинари, липи и кедри. Има и спорадични овощни дървета като ябълка, череша и леска. Най-големите дървета в парка са източният чинар с височина 42 м, чието стъбло има кръгло сечение от около 6 метра, и зелкова с височина 35 м на около 200 г. Нейното стъбло има обиколка от 8,45 м и е най-големият екземпляр в Пиемонт.[64]
Паркът е пресечен от мрежа от канали, които се сближават, позволявайки постоянния воден обмен в езерото, иначе предназначен за изпаряване или заблатяване. Тази система пот канализация черпи вода от близкия поток Майра през канала Брунета, който след това я разпределя в различните вторични канали, които минават през парка.[58] На брега на езерото има и малък пристан, понастощем неизползваем, за акостиране на малки лодки за пътувания по езерото и в каналите.
Сгради в парка
През втората половина на 18 век архитектът сценограф Джакомо Преляско,[65] в контекста на преструктурирането на част от парка в романтичен стил, прави малки, но значими конструкции като Ермитажа и малка неоготическа църква, която по-късно се превръща в сграда за отглеждане на фазани и гълъби.
Reposoir на кралицата в Маргария, проектиран от архитекта Пеладжо Паладжи
Друга видна сграда е Дорийският малък храм, умишлено незавършен, за да се придаде ефект на разруха, и оцелял до наши дни, разположен на хълм край езерото. Това типично романтично място е скъпо на Йозефина Лорен-Арманяк и в него се помещава т. нар. „Пещера на магьосника Мерлин“ – малък изкуствен тунел, покрит с мазилка, смесена с лъскави камъни и инсталации от сталактити и сталагмити от пещерите Босея в долините на Монрегале. Пещерата е посветена на легендарната фигура на Мерлин, съблазнен от Господарката на езерото, която го кара да загуби силите си; следователно тя има символната функция да напомня за легендата на савойските владетели, за да ги предпази от контрапродуктивни любовни страсти.
Също така заслужава внимание Руската дача, предишна преустроена сграда, понастоящем седалище на библиотеката на парка, както и Швейцарският малък палат на източния вход на замъка.[66]
Margaria
От голямо значение е т. нар. „Селски комплекс на Маргария“, неоготическа ферма, проектирана от Пеладжо Паладжи и предшественик на съвременните биологични ферми. Разположена в северозападния край на парка, тя се характеризира с интегралната тухлена облицовка и с голямата вътрешна веранда. При дясната кула на главната фасада на Маргария се намира Reposoir на кралицата с обзавеждане в стил неоготика, дело на Габриеле Капело. Вътре в комплекса Margarìa се намира и елегантната структура на Кралските парници, проектирана от Карло Сада, с най-модерна за времето си отоплителна система.[67]
Галерия
Южната фасада на резиденцията, първоначално проектирана от архитект Джовани Батиста Бора (1756) и впоследствие от инженер Ернесто Мелано (сред. на 19 век)
"Azienda Savoia Carignano" (Cat. 38, mazzo 21, n. 11, Inventario di mobili esistenti nel Castello di Racconigi), Azienda Savoia Carignano, 1753
Goffredo Casalis, Dizionario geografico storico-statistico-commerciale degli stati di S.M. il re di Sardegna, 1833 – 1856, G. Maspero librajo e Cassone, Marzorati, Vercellotti tipografi, 1839
Luigi De Bartolomeis, Notizie topografiche e statistiche sugli stati sardi, tipografia Chirio e Mina, Torino, 1847
Giuseppe Sugana, Notizie storico-artistiche sui primari palazzi principeschi d'Italia, Tipografia Cenniniana, Firenze, 1871
Giuseppe Casale, Guida del Real Castello e Parco di Racconigi, Tipografia Racca e Bressa, Savigliano, 1873
Gustavo Chiesi, La patria; geografia dell'Italia, Unione tipografico-editrice, Torino, 1890
La rassegna nazionale, vol.16, 1900
Enrico Thovez, Il parco del Castello di Racconigi, La Stampa, 22 ottobre 1909
Marziano Bernardi, Castelli del Piemonte, Istituto Bancario San Paolo di Torino, Torino, 1961
Noemi Gabrielli, Racconigi, Istituto Bancario San Paolo di Torino, 1972
Valerio Castronovo, Storia delle regioni dall'unità a oggi, Giulio Einaudi Editore, Torino, 1977
Mirella Macera e C. Bertana, Racconigi: il castello, il parco, il territorio, Torino, 1986
R. Perez Martinez, Guida al Castello di Racconigi, Gribaudo Editore, Cuneo, 1997
Bruno Ciliento, Mirella Macera, Il Castello di Racconigi. La collezione sindonica e la Cappella Reale, Celid, Torino, 1998, ISBN 978-88-7661-326-5
Carlo Avataneo, Il parco reale di Racconigi, Mario Astegiano Editore, 1999
Maria Gabriella di Savoia, Romano Brancalini, Casa Savoia. Diario di una monarchia. 1861 – 1946: cronaca e storia nelle fotografie inedite della Fondazione Umberto II, Mondadori, Milano, 2001, ISBN 88-04-48653-8
Francesco Cognasso, I Savoia, Editrice Corbaccio, Milano, 2002, ISBN 88-7972-135-6
B. Vaniglio (a cura di), Un viaggio un'epoca. La visita dello zar Nicola II a Racconigi 23 – 25 ottobre 1909, Soc. Studi Stor. Archeologici, 1 gennaio 2002, ISBN 88-6625-007-4
Piemonte, L'Italia, vol. 18, Touring Club Editore, Milano 2005
Mirella Macera, Real parco di Racconigi. Il sistema delle acque, Castello di Racconigi, 2006
Mirella Macera, Un giardino per Josephine, paesaggi di una principessa del Settecento, Castello di Racconigi, 2006
Mirella Macera, Catalogo della mostra "Piccoli principi, memorie e sogni in real villeggiatura", Castello di Racconigi, 2008
Il castello di Racconigi. Ediz. illustrata, Allemandi, 2008, ISBN 88-422-1587-2
Aldo A. Mola, Declino e crollo della monarchia in Italia, Mondadori, Milano, 2008, ISBN 978-88-04-57988-5
Luca Dal Pozzolo, Racconigi. Cura e gestione di una dimora reale, Allemandi, 2010, ISBN 978-88-422-1890-6
Direzione Regionale per i Beni Culturali e Paesaggistici del Piemonte, Castello di Racconigi, Edizioni "Le Terre dei Savoia", 2010
Beatrice Bolandrini, Artisti della "Val di Lugano" a Torino. Un primo repertorio dei ticinesi nell'Ottocento, Edizioni Ticino Management, Lugano, 2011
Simone Milan, Gli appartamenti reali del castello di Racconigi agli inizi del '900: nuove considerazioni sull'appartamento dei principini, in «Studi Piemontesi», XLIII (giugno 2014), pp. 91 – 98
Gian Luca Cossari, 1800 – 1910 I Savoia alla reggia di Racconigi. Un secolo di interazioni tra la monarchia e il paese.: Il Trattato di Racconigi, ed. Kindle, 2018
Бележки
↑Giuseppe Sugana, Notizie storico-artistiche sui primari palazzi principeschi d'Italia, Firenze, Tipografia Cenniniana, 1871, с. 62.
↑A. Milan, S. Milan, N. Lovera, Il Castello Reale di Racconigi.Reggia estiva d'Italia. 1901 – 1914. Simone Milan, Gli appartamenti reali del castello di Racconigi agli inizi del ‘900: nuove considerazioni sull’appartamento dei principini, in Studi Piemontesi, giugno 2014.
↑Трансформацията е хипотеза, често срещана през 19 век, но въпреки това идеята е подкрепена от откриването на железен кръст при разширяването на замъка под ръководството на инж. Ернесто Мелано. Вж. Piemonte, L'Italia, vol. 18, Milano, Touring Club Editore, 2005, с. 246 и Giuseppe Casale, Guida del Real Castello e Parco di Racconigi, Savigliano, Tipografia Racca e Bressa, 1873, с. 11
↑ абDirezione regionale per i beni culturali e paesaggistici del Piemonte. 2010. с. 8.
↑Malfatto, Venanzio. Asti antiche e nobili casate. Cuneo, AGA Editrice – Il Portichetto, 1982.
↑Cognasso, Francesco. I Savoia. Milano, Editrice Corbaccio, 2002. ISBN 88-7972-135-6.
↑Sugana, Giuseppe. Notizie storico-artistiche sui primari palazzi principeschi d'Italia. Tipografia Cinniniana, 1871. с. 61.
↑Direzione Regionale per i Beni Culturali e Paesaggistici del Piemonte. 2010. с. 27 – 28.
↑Mirella Macera (a cura di),. Real parco di Racconigi. Il sistema delle acque, Castello di Racconigi. 2006. с. 5.
↑Spiriti, Andrea. Il primo e il secondo rococò: arte e spazio. Comunicazioni sociali. MAG. AGO, 2006.
↑Spiriti, Andrea. Spazio e spazi: la dialettica fra arte e architettura // Cheiron : materiali e strumenti di aggiornamento storiografico 55/56, 1/2. 2011.
↑Архитек Андре Льо Нотър, вече ангажиран с обновяването на градините на Версай, през 1670 г. изпраща чертежите на проекта от Париж. Вж. Marziano Bernardi, Castelli del Piemonte, Torino, Istituto Bancario San Paolo di Torino, 1961 и Piemonte, L'Italia, vol. 18, Milano, Touring Club Editore, 2005, с. 247.
↑Piemonte, L'Italia, vol. 18, Milano, Touring Club Editore, 2005, с. 247
↑Marziano Bernardi, Castelli del Piemonte, Torino, Istituto Bancario San Paolo di Torino, 1961
↑ абMirella Macera (a cura di), Real parco di Racconigi. Il sistema delle acque, Castello di Racconigi, 2006, с. 17
↑Замъкът е кралско ваканционно седалище до края на монархията през юни 1946 г. Вж. Luca Dal Pozzolo, Racconigi. Cura e gestione di una dimora reale, Allemandi, 2010, ISBN 978-88-422-1890-6.
↑Mirella Macera (a cura di), Real parco di Racconigi. Il sistema delle acque, Castello di Racconigi, 2006, с. 7
↑Direzione Regionale per i Beni Culturali e Paesaggistici del Piemonte, 2010, с. 10
↑Mirella Macera (a cura di), Real parco di Racconigi. Il sistema delle acque, Castello di Racconigi, 2006, с. 6
↑Goffredo Casalis, Dizionario geografico storico-statistico-commerciale degli stati di S.M. il re di Sardegna, G. Maspero librajo e Cassone, Marzorati, Vercellotti tipografi, 1833 – 1856, vol. 16, с. 119
↑Beatrice Bolandrini, Artisti della Val di Lugano a Torino. Un primo repertorio dei ticinesi nell'Ottocento, a cura di Giorgio Mollisi, Lugano, Edizioni Ticino Management, 2011, с. 678
↑Maria Gabriella di Savoia, Romano Brancalini, Casa Savoia. Diario di una monarchia. 1861 – 1946: cronaca e storia nelle fotografie inedite della Fondazione Umberto II, Milano, Mondadori, 2001, ISBN 88-04-48653-8.
↑С картини на Карло Белозио и с огледало и бронзова камина от Париж по проект на Пеладжо Паладжи. Вж. Gustavo Chiesi, La patria; geografia dell'Italia, Torino, unione tipografico-editrice, 1890, vol. 1, с. 164
↑Direzione Regionale per i Beni Culturali e Paesaggistici del Piemonte, 2010, с. 15
↑Mirella Macera (a cura di), Real parco di Racconigi. Il sistema delle acque, Castello di Racconigi, 2006, с. 12
↑Direzione Regionale per i Beni Culturali e Paesaggistici del Piemonte, 2010, с. 19
↑Mirella Macera (a cura di), Real parco di Racconigi. Il sistema delle acque, Castello di Racconigi, 2006, с. 13
↑Поставянето върху дървени рамки, подходящо разположени на долната повърхност на стената, позволява правилно запазване на тапета, предпазвайки го от влажност.
↑Azienda Savoia Carignano (Cat. 38, mazzo 21, n. 11, Inventario di mobili esistenti nel Castello di Racconigi), 1753
↑Носилката е обичано място за криеница на малкия принц Умберто II и на сестрите му. Вж. Mirella Macera (a cura di), Real parco di Racconigi. Il sistema delle acque, Castello di Racconigi, 2006
↑R. Perez Martinez, Guida al Castello di Racconigi, Cuneo, Gribaudo Editore, 1997, с. 56 – 62
↑Арх. Пеладжо Паладжи е голям специалист по археология и запален колеционер. Вж. Direzione Regionale per i Beni Culturali e Paesaggistici del Piemonte, 2010, с. 23
↑Благодарение на тези си произведения Габриеле Капело печели Prize medail и работата му бива дефинирана като „един от най-големите приноси на континенталното занаятчнийство и на художествената мебелировка“. Вж. Direzione Regionale per i Beni Culturali e Paesaggistici del Piemonte, 2010, с. 24
↑Direzione Regionale per i Beni Culturali e Paesaggistici del Piemonte, 2010, с. 21 – 22
↑Стаите, разположени в мецанина, са свързани с апартамента отдолу с помощта на гениална кръстосана система от стълби. Тези стаи, неправилно наречени „Апартаменти на дойките“, са подложени на внимателна реставрация, което позволява да бъдат отворени за посещение през 2008 г.
↑В официалния каталог на изложбата от 2007 – 2008 г., след реставрацията на тези стаи не се споменават архивните източници в подкрепа на пренареждането и приписването на помещенията. Вместо това се прави позоваване на устната традиция, предадена в продължение на век и следователно не твърде надеждна, и на вестникарска статия от 1923 г., относно тифоидната треска, поразила принцесите Мафалда и Йоана, в който репортерът пише, че по време на престоя си в замъка принцесите пребивавали в някои от тези стаи. Той обаче не твърди, че това е бил обичайният им апартамент.
↑A. Milan, S. Milan, N. Lovera, Il Castello Reale di Racconigi.
↑Между портретите намираме и тези на други династии от Италия и Европа, свързани с роднинство със Савоя: Арманяк, Карманьола, Алие, Калви, Чиконя, Лорен, Валоа и др. Вж. Direzione Regionale per i Beni Culturali e Paesaggistici del Piemonte, 2010
↑Direzione Regionale per i Beni Culturali e Paesaggistici del Piemonte, 2010, с. 44 – 45
↑Luca Dal Pozzolo, Racconigi. Cura e gestione di una dimora reale, Allemandi, 2010, ISBN 978-88-422-1890-6, с. 35
↑Създадени от арх. Джо Понти за Richard-Ginorinel 1923
↑Direzione Regionale per i Beni Culturali e Paesaggistici del Piemonte, 2010, с. 43
↑ абвMirella Macera (a cura di), Real parco di Racconigi. Il sistema delle acque, Castello di Racconigi, 2006
↑Direzione Regionale per i Beni Culturali e Paesaggistici del Piemonte, 2010, с. 47 – 49
↑Direzione Regionale per i Beni Culturali e Paesaggistici del Piemonte, 2010, с. 55
↑Enrico Thovez, Il parco del Castello di Racconigi, in La Stampa, 22 ottobre 1909
↑"Roda Marcellino" in "Atlante del giardino italiano 1750 – 1940. Dizionario biografico di architetti, giardinieri, botanici, committenti, letterati e altri protagonisti" – Italia settentrionale. Т. Vol. I. Roma, Istituto Poligrafico e Zecca dello Stato, 2009. ISBN 978-88-240-1044-3. с. 120.
↑Mirella Macera (a cura di), Real parco di Racconigi. Il sistema delle acque, Castello di Racconigi, 2006, с. 4
↑Palazzina Svizzera, разположена на бул. Умберто I, е на източния вход на замъка. От там влиза шествието на цар Николай II, идващ от жп гарата на Ракониджи, тъй като царят и дворът му идват от Санкт Петербург със собствен частен влак. Вж. L'Illustrazione Italiana, Editrice Emilio Treves, 1909
↑Mirella Macera e C. Bertana, Racconigi: il castello, il parco, il territorio, Torino, 1986
.jpg)
.jpg)
.jpg)
