Òстров се нарича част суша, обградена от воден басейн, издигаща се над нивото на водата дори при прилив, която не се смята за континент.[1] Островите могат да се намират в океан, море, езеро, залив или река. Някои острови са достатъчно големи, с извори и плодородна почва, за да са населени.[2]
Съществуват различни класификации на островите, най-вече според начина на тяхното формиране и произход.
Континенталните острови се наричат така, защото са разположени на същия континентален шелф като близкия до тях континент. Следователно всъщност е част от същия континент: височината на морското равнище го прави остров (това е случаят с Великобритания, която по време на последното заледяване не е била остров). Някои острови са отворени само при прилив (например Мон Сен Мишел или остров Ноармутие) и затова се наричат приливни острови. В тези случаи дълбочината на морето около тях е относително плитка.
Преди стотици милиони години Австралия е била прикрепена към Антарктика. Мадагаскар е бил присъединен към Африка. В тези два случая една тектонична плоча е разкъсана, за да се получат две, които постепенно се разминават на повърхността на земното кълбо със скорост от няколко сантиметра на година (1 см на година за 100 милиона години = 1000 км). Такъв е и случаят с Корсика и Сардиния, които са били свързани с европейския континент преди няколко милиона години.[3]
Лавите и други вулканични продукти от изригване на един или повече подводни вулкани, се натрупват и се появяват над водата, образувайки острова. Тогава дълбочината на околното море може да бъде много голяма (няколко хиляди метра). Островите в средата на океана геологически не са част от нито един континент.
Атолът е остров, образуван от коралов риф, изграден върху ерозирал и потопен вулканичен остров. Чрез натрупването на корали и полипи на няколкостотин метра височина рифът излиза на повърхността на водата и образува нов остров. Атолите често имат пръстеновидна форма с централна, плитка лагуна. Примери за това са Малдивите в Индийския океан и Рангироа в Тихия океан.
Речните острови се появяват във водния поток по течението и в делтите на реките. Те се образуват от отлагането на наноси (седименти) на места, където течението губи част от интензивността си. Някои са кратковременни и могат да изчезнат при промяна на обема на водата или скоростта на реката, докато други са стабилни и дълготрайни.
В зоните на субдукция, където две тектонични плочи се събират, се образуват обратни разломи и гънки, които удебеляват земната кора и причиняват издигане на морското дъно. По този начин остров Барбадос в Западна Индия се появява като акреционна призма. Същото е и за островите на запад от Суматра: Симеулуе, Ниас и др. За остров Ниас земетресението през 2005 г. в Суматра повдига част от острова, увеличавайки още повече площта му.
На нивото на Балтийско море и фиордите, топенето преди 10 000 години на ледника, който го покрива, е причинило повдигане на литосферата (следледников отскок, изостатично отскачане), причинявайки появата на нови земи и острови като Борнхолм.
Изкуствените острови се изграждат чрез насипване или изграждане на диги. Те понякога използват един или повече съществуващи острови.
Резервоарните езера и язовири понякога съдържат острови.
Континенталните острови имат геоморфоложки характер на даден континент и в геоложкото минало са били свързани с него, но впоследствие поради тектонски движения са били обособени като самостоятелни морфографски езеници:[4] Сицилия (Европа), Гренландия (Северна Америка), Барбадос (Южна Америка), Тасмания (Австралия) и др. Съобразно разположението си континенталните острови биват крайбрежни, самостоятелни и острови на континенталния склон.[2]
Океанските острови са сушеви части с по-ограничени размери, които никога не са били части от континентите и са възникнали независимо от тях. В зависимост от произхода си те се делят на вулканични и коралови.
Най-много български острови има в река Дунав. Сред тях са и най-големите по площ (над 800 декара).
В Черно море има български острови и скали, от които 20 с площ над 6 декара: