Село Горно Уйно се намира в планински район, в Кюстендилското Краище, по поречието на река Уйненщица, по протежението на долината Джетово, на границата между Ушинска планина и Земенска планина, на 29 км северозападно от гр. Кюстендил.
Селото е разпръснат тип, образувано от махали: Дръндева, Брестов дол, Здравкова, Крецул (Горни и Долни), Селото, Джалева, Олтоманци, Момчилова, Дудева, Панагонова, Амиджина, Цръвиличка, Антонова, Костова, Присойчани.
В миналото селото е имало общо 33 махали. С правителствени разпореждания 19 махали са преселени през 1938 г. в Новопазарско, а през 1950 г. – в Пловдивско, Врачанско и Плевенско.
Климат: умерен, преходно-континентален.
През годините селото принадлежи към следните административно-териториални единици: община Горно Уйно (1883-1934), община Долно Уйно (1934-1958), община Драговищица (1958-1961), община Долно Уйно (1961-1978), община Драговищица (1978 – 1987), община Кюстендил (от 1987 г.). [1]
Население
Година
1880
1900
1920
1926
1934
1946
1956
1965
1975
1985
1992
2001
2010
Население
1040
1317
1379
1295
916
314
172
136
120
94
76
35
17
История
Изглед от с. Горно Уйно
Няма запазени писмени данни за времето на възникване на селото. Останките от антично и късноантично селище и некропол свидетелстват, че районът е населяван от дълбока древност.
Село Горно Уйно е старо средновековно селище, посочено в турски данъчен регистър от 1570-1572 г. под същото име като тимар към нахия Горно Краище на Кюстендилския санджак с 49 домакинства, 33 ергени, 4 бащини и 2 вдовици. В списъка на джелепкешаните от 1576-1577 г. е записано селище Горна Уйна към кааза Ълъджа (Кюстендил) с 2 данъкоплатци. Съществуването на селището и през XVII век е засвидетелствано в турски документ от 1626-1627 г. за събиране на данъка джизие от войнуците, където фигурира с името Горне Удине. През 1866 г. в турски регистри е отразено под името Горна Цино със 102 домакинства и 684 жители.
Горно Уйно е гранично село от 1919 г., когато според Ньойския мирен договорБосилеград и селата от околията му са придадени към Кралство на сърби, хървати и словенци. Западната граница на селото с дължина 12 км съвпада с българо-сръбската граница. Това е изолирало селото, защото е прекъснало стария път от Кюстендил към Враня и Ниш.
В края на XIX век селото има 21 818 декара землище, от които 11 680 дка гори, 8548 дка ниви, 325 дка естествени ливади, 1031 дка пасища и мери и 234 дка овощни градини и се отглеждат 2561 овце, 754 кози, 378 говеда и 158 коня. Основен поминък на селяните са земеделието и животновъдството. Част от населението са сезонни работници. Развити са домашните занаяти – има 15 воденици, 1 керемидарница, 2 кръчми, 5 бакалии.
През 1866 г. е построена църквата „Свети Георги“.
През 1858 г. е открито училище, което първоначално се помещава в частна къща, а от 1882 г. – в църковна сграда. През 1883 г. е построена нова училищна сграда, която се достроява през 1926 г.
През 1924 г. е основано читалище „Златна долина“, а през 1941 г. – Кредитна кооперация „Свети Георги“. След въвеждане на банковия монопол върху кредитната дейност (1947), кооперацията се трансформира в потребителска под името „Златна долина“; през 1949 г. става Селкооп, през 1953 г. е присъединена към Селкооп „Съгласие“ – с. Долно Уйно, през 1960 г. – към Селкооп – Драговищица, а по-късно – към Наркооп – Кюстендил.
През 1957 г. е учредено ТКЗС „Граничар“, което от 1979 г. е в състава на АПК „Драговищица“ – с. Драговищица.
Селото е електрифицирано (1957) и водоснабдено (1978). Главните улици са асфалтирани (1979). Построени са нов културен дом (1979) селкооп и други стопански постройки. В селото е създаден рибарник на Държавно лесничейство – Кюстендил.
Религии
Църквата „Свети Георги“ от 1866 г.
Село Горно Уйно принадлежи в църковно-административно отношение към Софийска епархия, архиерейско наместничество Кюстендил. Населението изповядва източното православие.
Обществени институции
Кметско наместничество.
Исторически, културни и природни забележителности
Възрожденска църква „Свети Георги“ с дължина 13 м и ширина 8 м - майстор Аначко Порожанов. Дарители са Аначко Божилов, Андон Кръстев, Манол Велинов, Велин Атанасов и др. Осветена е от митрополит Партений. Църквата се намира в село Горно Уйно, в една котловина, обградена от хълмиста местност. Възпоменателна кръгла плоча, взидана на задната стена, е с надпис: „21 000 гроша шо са ошле пари за църквата". Там е отбелязана и датата на построяването на църквата - 1866 г. Иконите на иконостаса са направени през 1867 г. от неизвестен живописец. Стенописите датират от 1892 г. и са дело на Евстатий Попдимитров от село Осой, сега в Северна Македония.
Оброк „Свети Атанас Летни“. Намира се на около 500 м югозападно от църквата в местността Свети Атанас. На мястото има следи от стара църква.
Оброк „Мала Богородица“. Намира се на около 2,5 км югозападно от църквата, в местността Манастира, в дола Дождевица под връх Плазая. На мястото има следи от стара църква.
Оброк „Свети Илия“. Намира се на около 1,7 км югоизточно от църквата, в местността Кръстатото дърво.
Личности
Мано Велинов – първия кмет на Горноуйненската селска община след Освобождението (1883).
Владимир Бонев (1917-1990) – народен представител (1958-1981), председател на Народното събрание (1972-1981);
Илия Тасев (р. 12.07.1925) – философ, професор, д-р на философските науки;
Захариев, Йордан. Сборник за народни умотворения и народопис. книга XXXII. Кюстендилско Краище, София, 1918 г., изд. БАН, с.409-418;
Велков, Иван и Данов, Христо. Новооткрити старини – Известия на Археологическия институт XII, 1938 г., с. 433-449;
Стойков, Руси – Селищни имена в западната половина на България през XVI век (по турски регистър за данъци от 984 г. (1576-77 г.) – В: Езиковедско-етнографски изследвания в памет на академик Стоян Романски. София, 1960 г., с.442;
Дремсизова-Нелчинова, Цв. и Слокоска, Л. – Археологически паметници от Кюстендилски окръг, София, 1978 г., с.16;
Соколоски, Методија. Турски документи за историјата на македонскиот народ. Опширни пописни дефтери от XVI век за Ќустендилскиот санџак. т.V, кн.I, Скопије, 1983 г., с.683-684;
Андонов, Боян. Горно и Долно Уйно. София, 1987 г., 307 с.;
Чолева-Димитрова, Анна М. – Селищни имена от Югозападна България: Изследване. Речник. София, 2002, изд. Пенсофт.
Генадиева, Венета и Чохаджиев, Стефан – Археологически паметници от Кюстендилско. Част I. Археологически паметници от Кюстендилското Краище., Велико Търново, изд. Фабер, 2002 г., с. 20-22;
Тикварски, Любен. В пазвите на три планини. Географско-историческо проучване на 40 села от Кюстендилско, Кюстендил, 2009 г., изд. Читалище Зора-Кюстендил, с. 58-65;
