Боймица

Тази статия е за града в Гърция. За селото в България вижте Бойница (село).

Боймица
Αξιούπολη
Старата църква „Свети Димитър“ и новата „Света Богородица Достойно ест“
Старата църква „Свети Димитър“ и новата „Света Богородица Достойно ест
Боймица
40.9858° с. ш. 22.5417° и. д.
Боймица
Централна Македония
40.9858° с. ш. 22.5417° и. д.
Боймица
Гърция
40.9858° с. ш. 22.5417° и. д.
Боймица
Страна Гърция
ОбластЦентрална Македония
ДемПеония
Географска областБоймия
Площ70,44[1] km²
Надм. височина30 m
Население2729 души (2021 г.)
Пощенски код614 00
Телефонен код2343
Боймица в Общомедия

Бо̀ймица[2] (варианти Боемица, Бойница, Бойлица, на гръцки: Αξιούπολη, Аксиуполи, катаревуса: Αξιούπολις, Аксиуполис, до 1927 година Μποέμιτσα, Боемица[3]) е град, разположен в северната част на Република Гърция, област Централна Македония, дем Пеония.

География

Боймица е разположен на 30 m надморска височина[4] в областта Боймия, кръстена на името на града, по долното течение на Вардар (Аксиос) след излизането ѝ от последния ѝ пролом Циганска клисура в Солунското поле. Градът е на 62 km северно от Солун и на 34 km западно от град Кукуш (Килкис). Боймица се намира на десния бряг на реката в подножието на планината Паяк (Пайко). Така градът на една от основните пътни артерии в географската област Македония, свързваща Солун със Северна Македония и Сърбия. Съвременната магистрала Е75 обаче минава по левия бряг на Вардар покрай съседния на Боймица град от другата страна на реката Ругуновец (или Карасуле, на гръцки Поликастро).[5]

История

В местността Баири, на 1,5 km северно от Боймица и вдясно от пътя за Извор (Пиги) е открит архаичен некропол, обявен в 1994 година за защитен археологически паметник.[6]

В Османската империя

Старата църква „Свети Димитър

Хората винаги са ценели възможностите, които предлага Вардар като пътна артерия, и областта Боймия е заселена от праисторически времена. Според преданията селото Боймица се създава някъде около 1700 година от сливането на три български села в Боймията. Около 1760 година в Боймица се заселват изселници от южномакедонското село Драчко (днес Даскио), а в 1822 година и бежанци от Негуш (Науса) след разорението на града от Мехмед Емин паша по време на Негушкото въстание.

В 1843 година османските власти позволяват на боймичани да построят църква в селото и веднага започва изграждането на храма „Свети Димитър“, завършен в 1859 година. Църквата е изписана между 1860 и 1862 година от известния зограф Маргаритис Ламбу от Кулакия. Първото гръцко училище в селото е отворено в 1894 година.

В края на XIX век Боймица е голямо българско село. Александър Синве („Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique“), който се основава на гръцки данни, в 1878 година пише, че в Боймица (Boïmitza), Воденска епархия, живеят 540 гърци.[7] Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година в Богемица (Boghémitza) има 85 домакинства, с 58 жители мюсюлмани и 348 жители българи.[8] Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година Боймица има 1220 жители българи християни и 625 жители турци.[9] В началото на XX век по-голямата част от селото се отказва от Цариградската патриаршия и приема духовното върховенство на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в Байлища (Baïlichta) има 1080 българи екзархисти и 280 българи патриаршисти гъркомани и в селото работят българско и гръцко училище.[10]

В икономическия живот на боймичани основна роля играят два географски фактора – голямата река Вардар и хайдушката планина Паяк. Така боймичани от стари времена са раздвоени между търговията и хайдутлука – „поминаа, заминаа лоши луге харамии, харамии Боймичани“ се пее в една народна песен.[11] Самото име Боймица показва хайдушкия нрав на жителите му. В края на XIX век много боймичани хайдутуват из Паяк, като най-известният от тях е Апостол Терзиев от стария боймичански хайдушки род Терзиевци, който впоследствие влиза в редовете на ВМОРО и се превръща Апостол войвода Ениджевардарското слънце, легендарният защитник на българщината в Ениджевардарско и Гевгелийско. Боймичани взимат активно участие в съпротивата на ВМОРО срещу османската власт и срещу гръцките андарти. Революционният комитет в Боймица е образуван още в 1896 година, като негов председател е българският учител Филип Димитров, родом от Леринско.[12] Селото пострадва при Валандовската афера. Боймичани участват в Илинденско-Преображенското въстание, а след него на 23 ноември 1903 година селската чета се сражава с редовна турска войска.

В 1910 година в Боймица е образувана турска чета за противодействие на българските и гръцките, начело с Тефик Мехмедов.[13]

По данни на Екзархията в 1910 година Боймица има 350 семейства, 978 жители българи, 379 турци, 128 цигани (116 чифлигари) и две черкви.[14]

При избухването на Балканската война в 1912 година трима души от Боймица са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[15]

В Гърция

Младежи от Боймица в 1920-те години, снимка в „Илюстрация Илинден“, книга 6 (36)
Разказ на Анастасия Павлова за събитията от 1913 година


„Малко преди започването на Втората война бях при моята дъщеря, българска учителка в село Боймица. Една гръцка дама дойде от Солун и започна да раздава пари и униформи на местните турци, седмица преди да започне Втората война. Тя събра българите и българките от селото и каза, че не трябва да се заблуждават, че селото ще остане в България. Тя повика българския свещеник и го запита дали е съгласен да стане грък. Той отговори: „Ние всички сме българи и ще си останем българи“. С тази госпожа имаше и няколко гръцки офицери, които хванаха свещеника за брадата. След това войниците се хвърлиха върху мъжете, които стояха наоколо, около петдесетина души, вързаха ръцете им зад гърба и им нанесоха побой. Казаха им, че трябва да подпишат документ, че са готови да станат гърци. След като отказаха да направят това, изпратиха всички в Солун. Когато те заминаха, войниците започнаха да изнасилват жените във Боймица, като обикновено трима войника се падаха на едно момиче... Войниците дойдоха в моята къща и запитаха къде е дъщеря ми. Казах им, че е болна и е заминала за Гевгели. Те настояваха да им я доведа. Гръцкият учител на селото Христо Попаров беше най-груб от всички. Заплашиха ме, че ще ме убият, ако не им я докарам. След това войниците влезнаха в стаята ми, биха ме с прикладите на пушките и аз паднах... след което разграбиха дома ми. После 16 войници дойдоха отново и питаха за дъщеря ми, но тъй като не можаха да я намерят, послужиха си с мен.“[16]

По време на Балканската война гръцката армия влиза в Боймица на 22 октомври 1912 година. Новата власт започва систематичен терор над всяко проявление на българщината. Десетки жители на селото са арестувани и държани без присъда в Солунския затвор Едикуле затова, че са участвали в Македоно-одринското опълчение или дори само затова, че са се обявили публично за българи. Едва на 15 февруари 1914 година 14 боймичани са освободени. 338 семейства от Боймица, Баровица, Бугариево, Гавалянци и други села се записват в руското консулство в Солун за емиграция. В 1913 година след окончателното определяне на гръцко-сръбската граница, при което Гевгели остава в Сърбия, в Боймица се заселват много гъркомански семейства от Гевгели и Гевгелийско, а българите продължават да се изселват. В рапорт от Солун през април 1914 година българският дипломат Сократ Тодоров пише:

Катадневно пристигат в Солун цели кервани бежанци от Кара Суле, Дъбово, Боймица, Куфалово и Мачуково.[17]

През Първата световна война в Боймица се установява щаб на съглашенските войски, които допринасят значително за модернизирането на града. Французите изместват течението на Боймишката река, правят съвременния пазар и построяват теснолинейна железопътна линия, използвайки стари релси от парижката трамвайна мрежа. В 1914 година в Боймица идват и първите гръцки бежанци от Източна Тракия от районите на Мидия и Чаталджа. В 1919 година част от тях се завръщат в Източна Тракия, само за да емигрират отново след Лозанския мир при размяната на население между Гърция и Турция в 1924 година. Първите бежанци от Понт пристигат в Боймица през 1919 година, последвани от голямата вълна последвала разгрома на Гърция в Гръцко-турската война през 1922 – 1924 година от районите на Трапезунд, Керасунд, Триполи. Боривое Милоевич пише в 1921 година („Южна Македония“), че Боймица (Боjмица) има 180 къщи славяни християни и 100 къщи турци.[18] В 1923 година няколко влашки семейства от Мъглен от село Ливада се преместват в Боймица, както и още гъркомански семейства от Гевгели, а много гръцки войници от южните краища на страната остават в града след края на Първата световна война.

От 249 български и 101 турски семейства към 1912 година до 1928 година в България се изселват всички турски и 183 български семейства[19] или 536 души, настанени предимно в Пловдив. 20 семейства се изселват в Гевгели, тогава в Кралството на сърби, хървати и словенци. Така след тези многобройни миграции хората с гръцко национално съзнание стават мнозинство в градчето.[4]

През април 1923 година чета от 12 души на възстановената ВМРО под командването на войводата Стефанов се сражава при Боймица 6 часа с гръцка жандармерия и войска. Двама от българските четници се самоубиват, за да не бъдат пленени живи, а останалите си пробиват път през блокадата. От гръцка страна падат шестима убити. След сражението гръцка войска и жандармерия претърсват всички околни български села къща по къща, за да открият изчезналата българска чета. Над 230 българи, мъже и жени, са арестувани и хвърлени в затворите, но гръцките власти не откриват следите на четниците.[20]

На 1 януари 1927 година Боймица е прекръстена на гръцкото име на Вардар Аксиос – Аксиуполи, в превод Вардарски град.[4] В 1928 година Боймица е смесено местно-бежанско селище с 216 бежански семейства и 901 жители бежанци.[21] В 1940 година в градчето има 2237 жители, от които 300 души с български произход, а останалите бежанци и власи от Голема и Мала Ливада.[4]

Музеят за естествена история в Боймица

С началото на Итало-гръцката война в 1940 година терорът над българщината в Боймица отново се засилва, много семейства, смятани за „неблагонадеждни“, са принудени да се изселят, какъвто случаят със 70-годишния Андон Стоянов и семейството му. През Втората световна война германските войски влизат в Боймица на 8 април 1941 година, но градчето остава с гръцка администрация и не е присъединено към България. Изготвената по германско нареждане българска комисия в 1941 година констатира, че в Боймица все още живеят 30 български семейства със 150 души. За останалите села от днешния дем Аксиуполи резултатите са следните: Оризарци – 32 семейства със 152 души, Шльопинци 6 семейства с 30 души, Сехово 20 семейства със 100 души, Горгопик 52 семейства с 280 души.

През Гражданската война (1946 - 1949) много от жителите на съседните села се преселват в Боймица. Така напълно се изселва село Древено (Пили) и почти напълно голямата влашка паланка Ливада. В градчето се заселват и жители на Извор, Купа, Люмница.[4]

Конкуренция за местен център е съседното градче от другата страна на Вардар Ругуновец (Поликастро), което от малко село след Втората световна война става по-голямо селище от Боймица.[4] До 2011 година Боймица е център на самостоятелен дем. В града има природонаучен музей с една от най-добрите експозиции в цяла Гърция.[22][23]

Прекръстени с официален указ местности в дем Боймица на 31 юли 1969 година
Име Име Ново име Ново име Описание
Байрам[5] Μπαϊράμι Ламбри Λαμπρή[24] възвишение в Паяк на ЮЗ от Боймица (125,2 m)[5]
Баири[5] Μπαΐρια Херса Χέρσα[24] възвишение в Паяк на З от Боймица[5]
Салта[5] Σούλτα Рема ти Кирас Ρέμα τής Κυράς[24] река на З от Боймица[5]
Вардарджик[5] Βαρδατζίκι Микрос Аксиос Μίκ. Άξιός[24] местност на Ю от Боймица[5]
Заново[5] Σάνοβον Санос Σανός[24] местност на ЮИ от Боймица, по десния бряг на Вардар[5]
Дъбово[5] Ντάμποβον Стани Στάνη[24] местност на ЮИ от Боймица и на СИ от Дъбово, по левия бряг на Вардар[5]
Голи Буруну[5] Γκόλι Μπουρνού Митери Врахи Μυτεροί Βράχοι[24] възвишение в Паяк на СЗ от Боймица[5]
Секор[5] или Сайкар[25] Σαϊκάρ Тахидромос Ταχυδρόμος[24] възвишение на С от Боймица[5]
Студена вода[5][25] Στούντινα Βόντ Крионери Κρυονέρι[24] река на СЗ от Боймица, десен приток на Коджадере[5]
Узун Буруну[5] Ούζούν Μπουρουνοΰ Митарас Μυταράς[24] възвишение в Паяк на С от Боймица[5]
Вале Педиклос[5] Βάλε Πεδικλός Кохлияс Κοχλίας[24] река на Ю от Древено[5]
Ченгене дервент[5] Στενά Τσιγκανέ Δερβέν Гифтоперасма Γυφτοπέρασμα[24] пролом на Вардар на С от Боймица[5]
Добромир[5] Ντόμπρο Μίρ Галини Γαλήνη[24] бивше село в Паяк на С от Извор[5]
Сари Меше[5] Σαρή Μεσέ Хрисодендро Χρυσόδενδρο[24] възвишение в Паяк на С от Извор (347,7 m)[5]
Капан[5] Καπάν Скепастон Σκεπαστόν[24] възвишение в Паяк на СЗ от Извор[5]
Курт[5] Κούρτ Ликорема Λυκόρεμα[24] река в Паяк, ляв приток на Коджадере[5]
Извор[5] Ίσβερον Пиги Πηγή[24] връх в Паяк на СЗ от Боймица и на ЮЗ от Извор (807 m)[5]
Църнок[5] Τσερνόκ Мавропетра Μαυρόπετρα[24] възвишение в Паяк на СЗ от Боймица и на З от Извор[5]
Картал Таш[5] Καρτάλ Τάς Аеторахи Άετοράχη[24] възвишение в Паяк на СЗ от Боймица и на СЗ от Извор (429 m)[5]
Година 1913 1920 1928 1940 1951 1961 1971 1981 1991 2001 2011 2021
Население 1516[4] 1595[4] 1945[4] 2237[4] 2738[4] 3564[4] 3155[4] 3229[4] 2838 3078 2897 2729

Личности

Апостол войвода

Един от най-известните жители на боймица е българският хайдутин, революционер и национален герой Апостол войвода (1869 – 1911), който с тримата си братя Андон, Иван и Тано е деец на ВМОРО. Боймичани са и няколко други български революционери, а гъркоманските семейства в града дават и андарти за гръцките чети в началото на XX век. В Боймица е роден българският художник Кирил Танев (1910 – 1996), както и гръцкият журналист Панделис Савидис (р. 1954).

Бележки

  1. www.dlib.statistics.gr
  2. Бабев, Иван, „Македонска голгота – Спомени и изповеди от Ениджевардарско“, ТАНГРА ТанНакРа ИК, София, 2009, стр.319
  3. Μετονομασίες των Οικισμών της Ελλάδας // Πανδέκτης: Name Changes of Settlements in Greece. Посетен на 12 април 2021 г.
  4. а б в г д е ж з и к л м н о Симовски, Тодор Христов. Населените места во Егеjска Македониjа. Т. II дел. Скопjе, Здружение на децата-бегалци од Егејскиот дел на Македонија, Печатница „Гоце Делчев“, 1998. ISBN 9989-9819-6-5. с. 54. (на македонска литературна норма)
  5. а б в г д е ж з и к л м н о п р с т у ф х ц ч ш щ ю я аа аб ав аг ад ае аж аз аи ак ал ам По топографска карта М1:50 000, издание 1980-1985 „Генеральный штаб“.
  6. ΥΑ ΥΠΠΟ/ΑΡΧ/Α1/Φ43/43984/2309/28-9-1994 - ΦΕΚ 845/Β/14-11-1994 // Διαρκής κατάλογος κηρυγμένων αρχαιολογικών τόπων και μνημείων. Архивиран от оригинала на 2020-09-25. Посетен на 29 юни 2018.
  7. Synvet, A. Les Grecs de l'Empire ottoman: Etude statistique et ethnographique. 2me edition. Constantinople, Imprimerie de «l'Orient illustré», 1878. p. 50. (на френски)
  8. Македония и Одринско: Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 170 – 171.
  9. Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 152.
  10. Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 194 – 195. (на френски)
  11. Осинин, Димитър. „Заплакала е гората. Народни хайдушки песни“.
  12. Николов, Борис. Борбите в Македония. Спомени на отец Герасим, Георги Райков, Дельо Марковски, Илия Докторов, Васил Драгомиров. София, Звезди, 2005. ISBN 954-9514-56-0. с. 51.
  13. Дебърски глас, година 1, брой 49, 6 март 1910 г., стр. 3.
  14. Шалдевъ, Хр. Областьта Боймия въ Югозападна Македония // Македонски прегледъ VI (1). София, Издава Македонскиятъ Наученъ Институтъ, 1930. с. 63.
  15. Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 830.
  16. Другите Балкански войни. Карнегиева фондация за международен мир. Доклад на Международната комисия за разследване причините и провеждането на Балканските войни. София, Фондация „Свободна и демократична България“, 1995. ISBN 9545930063. с. 289.
  17. Даскалов, Георги. „Българите в Егейска Македония – мит или реалност“. София, 1996, стр.145.
  18. Милојевић, Боривоје Ж. Јужна Македонија // Насеља српских земаља X. 1921. с. 29. (на сръбски)
  19. Шалдевъ, Хр. Областьта Боймия въ Югозападна Македония // Македонски прегледъ VI (1). София, Издава Македонскиятъ Наученъ Институтъ, 1930. с. 66.
  20. Колектив. Национално-освободителното движение на македонските и тракийските българи 1878-1944. Том 4. София, МНИ, 2003. с. ?.
  21. Κατάλογος των προσφυγικών συνοικισμών της Μακεδονίας σύμφωνα με τα στοιχεία της Επιτροπής Αποκαταστάσεως Προσφύγων (ΕΑΠ) έτος 1928, архив на оригинала от 30 юни 2012, https://archive.is/20120630054150/www.freewebs.com/onoma/eap.htm, посетен на 30 юни 2012 
  22. Μουσείο Φυσικής Ιστορίας Αξιούπολης // Τουριστικός Οδηγός Κιλκίς. Архивиран от оригинала на 2018-01-23. Посетен на 22 януари 2018.
  23. Natural History Museum – Axioupoli // Museums of Macedonia. Архивиран от оригинала на 2009-08-18. Посетен на 22 януари 2018.
  24. а б в г д е ж з и к л м н о п р с т у Β. Διάταγμα ΥΠ' Αριθ. 483. Περὶ μετονομασίας συνοικισμὤν, κοινοτήτων καὶ θέσεων // Εφημερίς της Κυβερνήσεως του Βασιλείου της Ελλάδος Τεύχος Πρώτον (Αριθμός Φύλλου 147). Εν Αθήναις, Ἐκ τοῦ Εθνικού Τυπογραφείου, 31 Ιουλίου 1969. σ. 1049. (на гръцки)
  25. а б Topografska Karta JNA 1: 50.000.

Strategi Solo vs Squad di Free Fire: Cara Menang Mudah!