PROFILBARU.COM

Франческо Пармиджанино
Francesco Parmigianino
	Франческо Пармиджанино Francesco Parmigianino
италиански художник
	Автопортрет в изпъкнало огледало; 1524; масло на дърво; диаметър 24,4 cm
Рождено име	Girolamo Francesco Maria Mazzola
Роден	21 януари 1503 Парма, Италия
Починал	3 септември 1540 (37 г.) Касалмаджоре, Италия
Националност	италианец
Стил	маниеризъм
Повлиян	Кореджо, Микеланджело, Рафаел
	Пармиджанино в Общомедия

Франческо Пармиджанино е италиански художник и гравьор, един от най-известните представители на маниеризма. Роден е като Джироламо Франческо Мария Мацола, но по името на родния си град – Парма, става известен като Пармиджанино (умалителната форма на псевдонима му произлиза от малкото му тяло и нежния външен вид).

Произход

Роден е в Парма през 1504 г. и от много малък остава без баща. Отглеждат го братята на баща му, и двамата – живописци.

Творчество

През 1524 г. Пармиджанино е в Рим, където е представен на новоизбрания папа Климент VII. За да демонстрира своето майсторство, той подарява на папата няколко свои картини, в т.ч. известната „Автопортрет в изпъкнало огледало“ (1524 г.), в която блестящо разрешава сложна задача с перспективата и придава на своето изображение почти сюрреалистичен вид (с огромна ръка на преден план, по-голяма от главата).

Пармиджанино е и известен гравьор.

През последните 10 години от своя кратък живот той завършва три от най-добрите си картини на религиозна тема:

„Мадоната със Св. Маргарита, Св. Петър, Св. Йероним и Св. Михаил“, Болоня
„Мадона с роза“
„Мадоната с младенеца, ангели и Св. Йероним“ (известна и като „Мадоната с дългата шия“ (1534 – 1540), която сега се намира в галерия Уфици. Вероятно като мадоната е изобразена аристократката Паола Гонзага.

Галерия

„Мадоната със Св. Маргарита, Св. Петър, Св. Йероним и Св. Михаил“, (1527-1529)
пинакотека Болоня
„Мадона с роза“
1528 – 1530
„Мадоната с дългата шия“;
1534 – 40; масло; 216 x 132 cm; галерия Уфици; Флоренция
„Портрет на дама с шапка“ ("Турска робиня", сл. 1530)

Вазари за Пармиджанино

По литературна традиция, произтичаща от Вазари^[1], за Пармиджанино е прието да се говори като за човек, постоянно вглъбен в мистически размишления и всецяло отдаден на алхимията. Автопортретът на художника, нарисуван в последната година от живота му, където Пармиджанино е изобразен дълбоко замислен, преждевременно остарял, потвърждава думите на неговия биограф. Вазари отдава дължимото на художника Пармиджанино, но с голямо съжаление пише за неговите увлечения и последвалия печален край на живописеца:

„...увличайки се от алхимия, той се превърнал от човек изящен и приятен, в брадат мъж с дълга и мръсна коса, почти див, съвсем не такъв, какъвто е бил по-рано, а после станал и мрачен и недружелюбен.“