Обикновено се класифицира като една от четирите главни дисциплини по скачане в атлетиката, заедно със скока на височина, скока на дължина и тройния скок. Все пак, дисциплината е по-малко популярна, тъй като изисква значително количество специализирано оборудване, за да се практикува дори и от аматьори. Редица световноизвестни състезатели по овчарски скок са бивши гимнастици, което говори за сходните физически умения нужни за тези два спорта.[1][2] Един от най-важните фактори в овчарския скок е скоростта на бягане. Физическите умения като скорост, ловкост и сила са от особено значение за успешния скок, но техниката е също толкова важна, ако не и повече.
Целта е да се прескочи летва, без да се събори. Приземяването става на постелка с дебелина 1 – 1,5 m, направена от парчета пяна или дунапрен. Правилното приземяване е на гръб или на рамене, тъй като падане върху краката може да доведе до контузия. Състезателите могат да избират височината, която да прескочат, като при успешен опит се преминава към по-голяма. Всеки участник има право на три опита, като за краен резултат се взема най-доброто му постижение. Ако той няма нито един успешен скок, тогава му се записва нулев резултат. След всеки скок, състезателят има право да поиска да скача на друга височина. Краен победител е този, който е прескочил най-високо разположена летва. Когато двама души са постигнали еднакъв резултат, тогава се взема предвид от кой опит е бил постигнат. При условие, че и там има равенство, тогава атлетите скачат допълнително, докато някой от тях събори летвата. Тези допълнително резултати не се записват, а служат единствено за определяне на победителя.
Фази на скока
Подход
При подхода се извършва засилка от 18 – 22 крачки, като целта е да се достигне възможно най-висока скорост. Това увеличава потенциалната енергия и съответно скоростта на излитане. По време на спринта прътът се държи изправен.
Забиване на пръта и излитане
С последните три стъпки започва тази фаза, в която прътът трябва да се свали и да се забие в трап преди стойката на летвата. Прътът се извива в полукръг, а когато достигне изправено положение, изхвърля състезателя нагоре. Атлетът тръгва с краката нагоре, докато се държи с ръце за пръта и се оттласква от него.
История
В миналото, прътове се използват по практически причини за преминаване над естествени препятствия в блатисти области, като например в провинция Фризия в Нидерландия, по крайбрежието на Северно море или във Фенските блата в източната част на Англия. Изкуственото източване на тези тресавища създава мрежа от канали, които се пресичат. За да могат хората да си пресичат, без да се намокрят, те започват да държат вкъщи пръти за скачане, които да използват за прескачане на каналите. Състезания за скачане с пръти продължават да се провеждат ежегодно в низините около Северно море, но те не са на височина, а на дължина.[3]
Лондонското гимнастическо общество организира събития по овчарски скок през 1826 г., включващи 1300 състезатели, отбелязващи височини до 3,3 m.[4] В съвременния си вид, овчарският скок се оформя като състезателна дисциплина към средата на 19 век в Германия, когато е добавена към упражненията на гимнастическите клубове.
Първоначално, прътовете за овчарски скок се правят от нееластични материали като бамбук или алуминий. Гъвкавите пръти се въвеждат в средата на 20 век и позволяват на състезателите да постигат по-голяма височина.[5]
.svg){kind=small}
