Жилищната кооперация, издигната на мястото на къщата на Милетич на улица „Шипка“, в София, където той живее от 1920 година до смъртта сиПлочата на дома му
Семейство
Любомир Милетич е роден на 1 януари 1863 година в град Щип.[4] Баща му Георги Милетич (от село Мошорин в Унгария) е брат на панслависта и деятел на сръбското национално движение във ВойводинаСветозар Милетич.[5][6] В средата на XIX век Георги Милетич работи като български учител в различни градове в Македония,[5] между които Велес (1859 – 1861) (където се жени за Евтимия (Евка) хаджи Наумова Попдавова[7] – от рода на велешкия първенец поп Даво, учителка в девическото училище във Велес след 1861 година и майка на Любомир Милетич[8]) и Щип (1861 – 1863).[6]
Различни хипотези търсят корените на рода Милетич в Хърватия, България, Босна и на други места.[9] Според сръбски автори дядото на Георги Милетич се казва Аврам и е родом от Кача в Южна Бачка.[9][10] В българската литература за дядо на Георги Милетич се посочва Миле войвода от Одринско.[11][12] Самият Любомир Милетич израства с убеждението, че именно Миле войвода е неговият прадядо и дори предприема през 1913 г. пътуване до Одрин, за да намери махалата Киреч и да узнае нещо повече за рода си.[12]
Образование
В средата на седемдесетте години на XIX век семейството се премества в София, където Любомир Милетич посещава основното и класно училище.[7][12] С избухването на Сръбско-турската война (1876) Георги Милетич постъпва в четата на Панайот Хитов, а сина си изпраща да доучва в Нови Сад и Загреб.[12] В 1882 година в Загреб Любомир Милетич завършва класическата гимназия.[13][14] Впоследствие със стипендия от Министерството на народната просвета следва славянска филология в Загреб и Прага, като завършва в 1885 година.[14]
Учен
От 1885 година е отново в София като става първо учител в Софийската класическа гимназия, а от 1892 г. е преподавател в Софийското висше училище (от 1904: Софийски университет) и професор по славянска филология.
През 1898 година е приет за член на Българското книжовно дружество. През 1926 година е избран за председател на БКД, вече преименувано на Българска академия на науките. Той остава на този пост до смъртта си. Любомир Милетич има и голяма заслуга при създаването и развиването на Македонски научен институт (МНИ). От 1928 до 1937 г. Любомир Милетич е също председател на МНИ.
За третата годишнина от кончината на Милетич Никола Коларов пише:
„
Неговото име, остана най-тесно свързано с освободителната борба на македонските българи. Милетич бе неотлъчно свързан с тази борба. Той болезнено изживяваше всички страдания, които се изсипаха върху нещастното българско население в Македония, което в една неотстъпна и величава борба, всичко пожертвува за правдата и свободата. В тая борба той бе най-големата духовна сила. На нея той посвети най-големата част от живота си. И остави паметници, които сами по себе си са паметници на творческия дух и несломимата воля на македонския българин. Монументалният Македонски дом, Македонският научен институт, Македонски преглед, спомените на македонските революционери и др. са дела, с които професор Милетич украси своя земен път[15]
“
На 4 септември 1958 година вестник „Македонска трибуна“ отпечатва речта на Асен Аврамов при откриване на конгреса на „Македонската патриотическа организация“ (МПО) в която казва следното за професор Милетич: „Професор Любомир Милетич нарече нареждането на Иван Михайлов по повод сърбофилския преврат от 19.05.1934 г. в София венец на героичните дела на ВМРО. Именитият наш професор схвана много правилно от какво политическо и национално значение бе факта, че нито един изстрел не се даде срещу българската войска от хората и съмишлениците на ВМРО. Това бе изрично нареждане на Иван Михайлов.“[16]
Изпълнителният комитет на Македонските братства в България. Втори прав Никола Стоянов, втори седнал Иван Каранджулов, трети седнал Любомир Милетич, 30 септември 1919 г.Корица на „La Macédoine Bulgare“, София, 1918.
Любомир Милетич оставя повече от 400 труда: книги и монографии, студии, рецензии и др., много от които са на чужди езици: немски, френски, сърбо-хърватски, руски. Редактор е на поредицата „Материали за историята на македонското освободително движение“ (1925 - 1931), един от най-ценните източници за историята на Вътрешната организация и Илинденско-Преображенското въстание, в която са публикувани спомените на видни войводи и водачи на ВМОРО. Автор е на ценните трудове на тракийска тематика като За Тракия, Родна Тракия, В Македония и Одринско, Западна Тракия и договорът за мир в Ньой, История на Гюмюрджинската република, Разорението на тракийските българи през 1913 година, както и многобройните публикации и доклади, свързани с трагедията преживяна от тракийските българи през 1913 година. Други трудове са:
Седмоградскитѣ българи и тѣхниятъ езикъ // Списание на Българската академия на наукитѣ: Клонъ историко-филологиченъ и философско-общественъ, Кн. XXXIII. София, 1926. с. 1 – 183.
↑Енциклопедия. Българската възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни.... София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1988. с. 415.
