Каракачанско куче

Каракачанско куче
Каракачанско куче
Характеристики
Ръст	мъжки: 69 – 75 cm женски: 57 – 74 cm
Тегло	мъжки: 35 – 50 кг женски: 25 – 45 кг
Козина	дългокосместа, късокосместа
Цвят	черно-бяло
Нрав	спокоен, любвеобилен, ловен
Живот	12-18
Произход
Страна	България
Година	1574
Ползване	за пазач или ловец
Класификация по МФК
Група	2
Секция	2.2
Стандарт	няма номер
Каракачанско куче в Общомедия

Каракачанското куче (на английски: Karakachan dog) е характерно овчарско куче на България. То е едно от най-старите кучета за охрана на стада селскостопански животни в Европа. В България кучето се назовава и със своите синоними – Овчарско куче, Чобанско куче, Вълкодав, Влашко куче. В специализирани публикации е известно също и под синоними Тракийски молос, Karakachan Dog, Karakatschan Hund, Chien Karakatchan, Thracian Mollos.

За породата

Каракачанското куче е местна порода с древен произход, отглеждана с цел охрана на стада селскостопански животни от хищници и крадци. Породата е съхранена до днес благодарение на консервативните животновъдни традиции на каракачаните овцевъди по нашите земи, мигриращи всеки сезон между равнините и планините. Формирането и започва още от автохтонното население на Балканския полуостров – траките, които Херодот описва като вещи животновъди, а Тракия нарича „майка на овце“. Овцевъдството още от зараждането си е било немислимо без използване на специално селекционирани кучета за охрана от нападенията на едри хищници и разбойници. Исторически, развитието на Каракачанското куче протича успоредно с това на охраняваните от него цакелски породи овце. Най-чистата и първична форма на цакелските овце, оцеляла до днес, е черната Каракачанска овца.

След насилственото прекратяване на сезонните миграции на стадата в средата на ХХ век, Каракачанското куче е запазено благодарение на активното му използване и развъждане от редица родове потомствени животновъди, българи, българомохамедани, каракачани, основно в планинските райони на страната, чийто основен поминък е овцевъдството. В периода на социалистическите кооперативни стопанства породата продължава успешно да изпълнява изконните си функции по охрана на стадата. Но след ликвидацията на големите овцевъдни кооперативи през 1991 г. и поголовното редуциране на числеността на овцете в България нуждата от куче пазач на стада значително намалява. В началото на 90-те години на ХХ век ликвидацията на ТКЗС и АПК оставя много каракачански кучета без работа. Принудени да се скитат около бившите стопанства, те биват отстрелвани безмилостно от местни ловни дружинки. Именно в този период отделни любители осъзнават критичното състояние на породата и започват целенасочено да издирват качествени екземпляри и да ги развъждат. Това е повратна точка, след която постепенно интересът към породата започва да се възражда.

До този момент развъдният процес се е извършвал с изключителен усет от овчарите, като водещ признак при своеобразната народна селекция са били работните качества на кучето. Същевременно в екстериора на кучето се е въплъщавал собственият им идеал за красота – овчарите предпочитали здрави, дългокосмести, респектиращи екземпляри. Съществена роля върху развитието на породата е изиграло и влиянието на средата. На дългите преходи през пресечен терен, оскъдната храна, честите схватки с хищници в планините са устоявали само най-приспособените, най-силните и най-находчивите екземпляри.

Първите специализирани проучвания на породата се извършват през 30-те години на ХХ век. В статия за немско киноложко списание Peters^[1] прави първото описание на породата и нейното използване. Нужно е да се отбележи, че в работата си авторът описва каракачански кучета, които среща в Централни Родопи. Същевременно лично отглежда такива кучета в Царската зоологическа градина в София и наблюдава физическото им развитие и поведенчески особености. В статията си Peters ги именува „Karakatschan hund" (Каракачанско куче), поради факта че с това име са били известни сред хората в България, а също и защото е срещнал най-типичните представители при каракачани номади, стануващи на лятна паша в Родопите. Това е първият литературен източник, описващ подобен тип куче на Балканите.

Първото по-обстойно обследване на аборигенната популация е извършено от д-р Т. Гайтанджиев през 40-те години на XX век.^[2] На основата на него той изработва първия стандарт на породата. Поради ред бюрократични причини този стандарт не е приет и не се започва систематична селекционна работа с породата.

От края на 80-те години на ХХ век със съхраняването на породата се ангажират предимно ентусиазирани любители и специалисти, които успяват да съберат запазени в чистопородно състояние екземпляри от различни райони на страната ^[3]

Създават се обединения на любители на породата и започва по-системна развъдна работа. С цел съхраняване на оригиналния тип и работни качества на Каракачанското куче се учредява и развъдна асоциация – Международна асоциация каракачанско куче (М.А.К.К.), с утвърден Стандарт на породата^[4] и Правилник за селекция и развъждане.

Основен метод, приет от асоциацията, е чистопородно линейно развъждане. Това, от своя страна, дава възможност за съхраняване във времето на жизнена и пластична популация по отношение на различни екологични хабитати и ползвателни изисквания на животновъдите.^[5]

През 2005 г. Каракачанското куче е първата автохтонна българска порода, призната от Държавната комисия по породи животни към Министерство на земеделието и храните. Вследствие е издаден сертификат № 10675/04.04.2006 г. на Патентното ведомство на Република България. Каракачанското куче е включено като автохтонна порода в каталог „Породи селскостопански животни в България“.^[6]

От края на 90-те години на ХХ век Каракачанското куче започва да придобива все по-голяма популярност извън България. Породата е включена в редица специализирани публикации, касаещи кучета-пазачи на стада, издадени в Европа и САЩ. От 2004 г. породата е интродуцирана сред фермерите в САЩ и бързо придобива реноме на изключително ефективно куче за охрана на домашните животни от нападения на едри хищници – вълк, койот, черна мечка, гризли. Заради своите отлични работни качества Каракачанското куче измества във фермите традиционно използвани в миналото породи като Пиренейско планинско куче, Марема, Комондор.

Линии в автохтонната порода Каракачанско куче

Описани са 25 броя мъжки Каракачански кучета, основоположници на най-важните генеалогични линии в съвременната развъдна дейност с породата.^[7] Освен тях са известни и други съществували в миналото линии, но поради неуспешна развъдна работа или поради кръстосване с други породи те нямат решаващо значение за съвременното чистопородно развъждане на Каракачанското куче.

Основоположник	Цвят	Косъм	Опашка	Произход
Арап	черно-грив	дългокосмест	нормална опашка	Белово, Рила
Бомбата	бяло-черно	късокосмест	нормална опашка	Богдан, Карловско, Средна гора
Бурен	черно-грив	късокосмест	нормална опашка	Орехово, Централни Родопи
Гаро	рижо-грив	дългокосмест	нормална опашка	Добринище, Пирин
Горан	бяло-черно	дългокосмест	нормална опашка	Каратепе, Западни Родопи
Генчо	рижо-грив	късокосмест	нормална опашка	Костенец, Рила
Караман (Пчелинския)	сиво-бял	дългокосмест	нормална опашка	Костенец, Рила
Караман	черно-грив	дългокосмест	нормална опашка	Триград, Западни Родопи
Китан	бяло-черно с трети цвят	дългокосмест	вродена къса опашка	Големо село, Дупнишко, Рила
Кашо	бяло-черно с трети цвят	дългокосмест	вродена къса опашка	Самоков, Рила
Мартьо	бяло-черно	късокосмест	нормална опашка	Светослав, Източни Родопи
Мечо (на Драганов)	черно-грив	дългокосмест	нормална опашка	Доспат, Западни Родопи
Мечо	черно-грив	дългокосмест	нормална опашка	Мулдава, Асеновградско, Централни Родопи
Мечо (Бурикане)	жълто-грив	дългокосмест	нормална опашка	Якоруда, Рила
Мечо Караборун	черно-грив	дългокосмест	нормална опашка	Баш Мандра, Централни Родопи
Мурад (Беловеца)	черно-грив	късокосмест	нормална опашка	Белово, Рила
Мурджо (Бубайко)	бяло-черно	дългокосмест	нормална опашка	Тополово, Централни Родопи
Рекси	рижо-грив	късокосмест	вродена къса опашка	Бодрово, Средна гора
Стойчо	бяло-черно	дългокосмест	нормална опашка	Баш Мандра, Централни Родопи
Чакър	кафяво-сиво-грив	дългокосмест	нормална опашка	Чепеларе, Централни Родопи
Черньо	черно-грив	дългокосмест	нормална опашка	Доспат, Западни Родопи
Шабан	бяло-черно	дългокосмест	нормална опашка	Велинградско, Западни Родопи
Шабан на Калинката	бяло-сиво	дългокосмест	нормална опашка	Момин Проход, Рила
Шаро Пепеленовия	бяло-сиво	късокосмест	нормална опашка	Якоруда, Източна Рила
Янко (Голия)	бяло-сиво	късокосмест	нормална опашка	Костенец, Рила

Характеристики на Каракачанското куче

Смело, интелигенто, с уравновесен и независим характер, недоверчиво към непознати, отличен пазач на повереното му стадо и имущество. Изключително предано на стопанина си куче. Непретенциозно по отношение на атмосферни условия и хранене. Движенията му са свободни и мощни, с широка крачка. Кучето без проблеми трябва да може да изминава големи разстояния.

Каракачанско куче в естествената си работна среда

Каракачанското куче е средно на ръст, с масивно (но не грубо), хармонично развито, с мощна мускулатура тяло.

Главата е с масивен и широк череп, със съвсем леко заоблено чело, плитка челна бразда и слабо изразен окципитален израстък. Надочните дъги са слабо развити, а преходът от лицев към мозъчен дял (стоп) е плавен и в никакъв случай рязък.

Според развитието на лицевия дял на главата, при Каракачанското куче могат да се разграничат 3 вътрепородни типа: кучета с тежка муцуна (молосоиден тип), кучета с лека муцуна (лупоиден тип) и междинен тип кучета. ^[8] И при трите типа муцуната е масивна, съвсем леко стесняваща се от основата към върха (по-изразено при лупоидния тип) и завършва с голяма и добре пигментирана носна гъба, с широки ноздри. Дължината ѝ е средно около 45% от цялата дължина на главата. Бърните са дебели и прилепнали, с добра пигментация, като горната устна покрива долната, но без провисналости (влажни устни), дори и при типа кучета с тежка муцуна. Челюстите са силни, като е желателно зъбите да са големи, бели, правилно подредени и в пълен комплект – 42 броя, а захапката е ножична или клещовидна. Обратната захапка, с отстояние повече от 3 мм, се счита за много тежък недостатък.

Очите са малки, за предпочитане бадемовидни, дълбоко и косо поставени, с леко по-високо стоящи латерални ъгли, за предпочитане с тъмен цвят. По-светъл цвят е характерен само при рижите по окраска кучета. Мрачен, самоуверен поглед, излъчващ интелект и твърдост. Клепачите са добре пигментирани и плътно прилепнали към очната ябълка. Всякаква провисналост на долния клепач е недостатък. Ушите са сравнително малки, V-образни, със заоблени върхове, поставени на нивото на очите и плътно прилегнали към черепа. Високите и недобре прилегнали уши са нежелани. Сериозен недостатък и не типични за Каракачанското куче са големите, тежко висящи, дебели и месести уши.

Шията е много мощна, здраво свързана с главата и трупа, със суха кожа, която е възможно да образува единствено слабо развит гердан надлъжно по вентралната част. Особено при мъжките кучета козината по шията е много дълга и гъста, и образува ефектна „грива“.

Каракачанското куче е с леко удължен формат, като тази особеност е по-изразена при женските екземпляри. Гърбът е прав с добре развита холка, замускулен, с права, широка и добре развита поясница, открояваща се над гръбната линия, здрава, широка и леко скосена крупа. При женските екземпляри се наблюдава съвсем лека надстроеност (височината при крупата е леко по-голяма от височината при холката).^[9] Гръдният кош е широк и с достатъчна дълбочина – поне до нивото на лакътя, без да е бъчвообразен. Коремът е замускулен и стегнат, но не е прекалено прибран.

Опашката на каракачанското куче е дълга до нивото на скакателните стави или вродено скъсена (гуджук, полугуджук), сравнително високо поставена. Когато я има, е дебела и много добре окосмена. При покой е отпусната, като при някои екземпляри завършва с навит на кука край. При възбуда опашката се носи над нивото на гръбната линия, навита сърпообразно или на колело. Правата опашка във възбудено състояние е силно нежелана.

Крайниците на каракачанското куче са масивни, успоредни по между си и умерено заъглени, като за задните крайници са характерни леко по-изправените стави. По предната страна крайниците са покрити с по-къс и прилепнал, а по задната страна с по-дълг и груб косъм. Лапите са големи, закръглени, със здрави, за предпочитане пигментирани възглавнички, добре окосмени между пръстите. Често се срещат един или два допълнителни пръста на задните лапи. Ноктите са здрави и за предпочитане тъмни на цвят.

Козината на каракачанското куче е два типа – дългокосместа, с дължина на покривния косъм над 12 см и късокосместа с дължина на покривния косъм до 12 см. Характеризира се с прав и твърд покривен косъм и обилен подкосъм. На цвят космената покривка бива двуцветна или трицветна, като спрямо вида и положението на пигментираните участъци тя може да бъде на петна (по голяма част от козината е бяла) или така наречената „гривеста“ (преобладават пигментираните области).^[10] При всички разцветки на козината носната гъба и ръбовете на клепачите са черни. Изключение прави така наречената рижобяла окраска, при която цветът на носната гъба и ръбовете на клепачите е кафяв.

Вижте също

• Каракачани

Източници

1. Peters H. B., 1938, „Der Karakatschan hund, Zeitschrift für Hundeforschung“, Verlag Dr. Paul Schöps, Leipzig.
2. Гайтанджиев Т., 1948, Стандарт, Личен архив.
3. Sedefchev At. and Sedefchev S., 2007, Karakachan Dog. Preservation of the aboriginal guarding dog of Bulgaria, PADS Newsleter 18
4. Каракачанско куче – официален стандарт на породата
5. Sponenberg P., Bixby D., 2007, „Managing Breeds for a Secure Future: Strategies for Breeders and Breed Associations“, The American Livestock Breeds Conservancy, Pittsboro.
6. Авторски колектив, 2006, „Породи селскостопански животни в България“ – Каталог, София МЗХ-ИАСРЖ.
7. Седефчев Ат., Вучков Ат., Седефчев С., Динчев В., 2011, „Основоположници на линии в автохтонната порода Каракачанско куче“, списание „Аграрни науки“ брой 6
8. Вучков Ат., 2006, „Анатомични и екстериорни особености на главата при Каракачанското куче“, списание „Моят приятел кучето“ брой 2
9. Динчев В., Николов В., 2004, „Проучване върху екстериора на каракачанското куче“, списание „Животновъдни науки“ брой 4
10. Вучков Ат., Седефчев Ат., Седефчев С., 2011, „Честота на проявяване на различните типове окраски в популацията на Каракачанското куче“, списание „Аграрни науки“ брой 6

Външни препратки

• Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за Каракачанско куче
• Международна асоциация „Каракачанско куче“ – форум
• База данни на Каракачански кучета
• Karakachan-karakachansko kuche