Западната армия е османско войсково съединение, действало по време на Първата балканска война (1912-1913).
Обединява под единно командване всички бойни части в Османската империя по поречието на р. Места и западно от него. Армията е създадена на 25 септември (8 октомври) 1912 г. – деня, в който Черна гора първа измежду балканските съюзници обявява война на Високата порта. Нейната главна квартира е установена в Солун с командващ генерал-лейтенант Али Ръза паша.[1]
Към 6 (19) октомври Западната армия включва следните формации, разпръснати по османските граници с България, Сърбия, Черна гора и Гърция[1]:
Поради слаба организация мобилизацията протича бавно и към началото на войната общата численост на тези войски достига 175 000 бойци – далеч по-малко от предвиденото в плановете на османския генерален щаб.[1][2]
Броени седмици след започването на бойните действия настъпващата в Тракия българска армия пресича сухопътните, а гръцкият флот – морските връзки на Западната армия с останалата част от империята. Армията на Али Риза паша е подложена на координирани концентрични нападения от въоръжените сили на Сърбия, Черна гора и Гърция (а също и от българската Седма пехотна рилска дивизия в поречието на Струма).[1][3] В продължение на 6 мес. пълна изолация и поражения на бойните полета нейните сили се стопяват под 30 000 души, обградени от съюзниците в Шкодра и в днешна Южна Албания. След примирието и падането на Шкодренската крепост през април 1913 г. остатъците от Западната армия се оттеглят към албанското крайбрежие и в началото на юни са евакуирани по море (с гръцко позволение и австрио-унгарска помощ) в Цариград.[4]