Боян Петков Българанов, с псевдоними Богдан и Бай Иван, е български генерал и политик от БКП. Участник е в комунистическото партизанско движение по време на Втората световна война, командир на Втора Пловдивска въстаническа оперативна зона на т. нар. Народоосвободителна въстаническа армия (НОВА).
Биография
Произход, образование и ранни години
Боян Българанов е роден на 20 октомври 1896 година в град Шумен, България. Баща му, Петко Българанов, е социалдемократ, който след Деветосептемврийския преврат от 1944 година участва в Отечествения фронт и за известно време е областен директор на Русе.[1]
Боян Българанов става член на БРП (т.с.) през 1920 година. През 1922 година започва да учи във Военната академия на Генералния щаб на армията на СССР в Москва. Заедно с Васил Коларов се включва в подготовката на Септемврийското въстание през 1923 година.
Година след неуспеха на въстанието става началник на Североизточната военно-партийна област към Военната организация на БРП (т.с.). Областта включва Русе, Варна и Шумен и окръга. По-късно е прехвърлен в Южнобългарската военно-партийна област. През ноември 1924 г. е заловен и осъден по ЗЗД на смърт, но през 1926 година присъдата му е заменена с доживотна[2].
През 1933 година получава амнистия и заминава за СССР, където от 1934 до 1936 г. учи в Международната ленинска школа. През 1935 година се завръща в България. От 1937 година живее заедно с Цола Драгойчева. Член е на ЦК на БРП (т.с.) от 1937 до 1944 година и на Централната военна комисия при ЦК на БРП (т.с.) (1941 – 1944)[3].
Участва в комунистическото партизанско движение по време на Втората световна война. Пълномощник е на ЦК на БРП (т.с.) в Главния щаб на Югославската народна освободителна армия в рамките на Македония.[4] Докато е там, Светозар Вукманович в доклади към ЦК на ЮКП обвинява Българанов „в зловредно влияние сред македонските комунисти чрез внушаване на тактиката на БРП (т.с.)“.[5] Пребивава там от началото на октомври 1941 г.[6] до началото на 1944 г. След това е партизанин от Първа софийска народоосвободителна бригада, а впоследствие става командир на Втора пловдивска въстаническа оперативна зона на НОВА.
Професионална кариера
Участва във вземането на властта след 9 септември 1944 г. и след това в първата фаза на войната срещу Германия като помощник-командир на Втора българска армия (с министерска заповед № 352 от 22 септември 1944). От 12 април 1945 е заместник-началник на Военното училище в София.
Бил е член на Централния комитет на БКП от 27 февруари 1945 до края на живота си. От 1945 до 1947 година е директор на Народната милиция, а до 1948 г. – началник на Политическото управление на Българската армия. Отстранен е от поста в края на 1949 година при кампанията срещу Трайчо Костов.[7] Генерал-лейтенанти от НРБ (1948)
На Априлския пленум през 1956 година е реабилитиран. Между 2 април 1956 и 25 април 1971 г. е секретар на ЦК на БКП. От 11 юли 1957 до 26 декември 1972 година е член на Политбюро на ЦК на БКП.[8] В периода от май 1967 до април 1972 г. е председател на Националния съвет на ОФ. Два пъти е член на Президиума на Народното събрание на Народна република България (17 март 1962 – 12 март 1966; 16 юни 1967 – 18 май 1971).[9] От 9 юли 1971 до смъртта си е член на Държавния съвет на Народна република България.[10]
Награди
Бележки
- ↑ Везенков, Александър. 9 септември 1944 г. София, Сиела, 2014. ISBN 978-954-28-1199-2. с. 298.
- ↑ Личности от книгата, Тодор Живков – мит и истина Архив на оригинала от 2017-07-30 в Wayback Machine., посетен на 27 май 2013 г.
- ↑ Кратка биография на сайта на българския „Държавен архив“[неработеща препратка]
- ↑ Македонска енциклопедија, том I. Скопје, Македонска академија на науките и уметностите, 2009. ISBN 978-608-203-023-4. с. 172. (на македонска литературна норма)
- ↑ Църнушанов, Коста. Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1992. с. 363.
- ↑ Историјско одељење Централног комитета КПЈ, „Историјски архив Комунистичке партије Југославије“, Београд, 1951, том VII, 61 стр.
- ↑ Огнянов, Любомир. Политическата система в България 1949 – 1956. София, „Стандарт“, 2008. ISBN 978-954-8976-45-9. с. 144.
- ↑ Протокол от пленум на ЦК на БКП, състоял се на 2 – 6 април 1956 г., стр. 3 – 5 – www.archives.bg
- ↑ Методиев В., Стоянов Л., Българските държавни институции 1879 – 1986, С. 1987 г., стр. 301 – 302
- ↑ Методиев В., Стоянов Л., Българските държавни институции 1879 – 1986, С. 1987 г., стр. 296
- ↑ Аврамов, А. Трудовата слава на България, Държавно издателство д-р Петър Берон, 1987, с. 23
- ↑ Народни представители в Шесто народно събрание на Народна република България, ДПК „Димитър Благоев“, 1974, с. 84
- ↑ Указ № 421 от 19 октомври 1961
- ↑ Ташев, Т., „Българската войска 1941 – 1945 – енциклопедичен справочник“, София, 2008, „Военно издателство“ ЕООД, с. 27
|
|---|
|
| |
|
| |
|
| Курсивът показва временно назначение |
|
|
Нормативен контрол | |
|---|
|
