Падежни форми на българските местоимения

В старобългарския език, за разлика от съвременния български, е съществувала морфологична категория падеж. ^[1]

Падежните „значения“, представляващи вид синтактични отношения, са се изразявали чрез морфеми във формите на думите. Българският език обаче започва да се развива по-различно от другите славянски езици и постепенно загубва своята падежна система. Тази тенденция към аналитизъм се появява в парадигмите на всички части на речта (макар че в съвременния български език са се развили и някои синтетични граматически форми като членуваните например) и най-общо се изразява със замяната на падежната форма от конструкция с предлог и обща форма на имената.

Все пак при някои части на речта падежните форми са се запазили. Така е при личните местоимения, които притежават три падежни форми – именителна, винителна и дателна.

Лични местоимения

Лични местоимения
Число	Лице / Род		Подлог (Именителен)	Пряко допълнение (Винителен)		Непряко допълнение (Дателен)
			пълна	пълна	кратка	пълна	кратка	чрез предлог
ед. ч.	1 л.		аз	мен/мене	ме	мене	ми	на мен/мене
	2 л.		ти	теб/тебе	те	тебе	ти	на теб/тебе
	3 л.	м. р.	той	него	го	нему	му	на него
		ж. р.	тя	нея	я	ней	ѝ	на нея
		ср. р.	то	него	го	нему	му	на него
мн. ч.	1 л.		ние	нас	ни	нам	ни	на нас
	2 л.		вие	вас	ви	вам	ви	на вас
	3 л.		те	тях	ги	тям	им	на тях

Дателните форми се употребяват, когато заместваното от тях име е във функция на непряко допълнение.с предлога „на“. Винителните форми се употребяват вместо допълнение изобщо: без предлог – в ролята на пряко допълнение, а с предлог – като непряко допълнение.

Поканих Иван. Поканих него. Поканих го.

Разсърдих се на Иван. Разсърдих се нему. Разсърдих му се.

Пълните дателни форми са архаизъм; вместо тях се използват винителните форми с предлог.

Разсърдих се на него.

В българския език съществува явление, наречено удвояване на допълнението: когато то – независимо дали е пряко или непряко – се изразява от две падежни местоименни форми:

Него го назначиха. На него му донесоха подарък;

или от име и местоименна форма:

Иван го назначиха. На Петър му донесоха подарък.

Това удвояване е задължително само в един случай: когато самата глаголна форма (обикновено безлична) непременно изисква местоимение. Например

Иван го е срам.

Не може:

Иван е срам.

В останалите случаи удвояването не е задължително. Напротив, спорно е дали удвояването на допълнението е правилно от гледна точка на езиковата норма. Много езиковеди препоръчват вместо

Мене ме е яд. На него му е мъчно.

да се казва:

Яд ме е. Мъчно му е.

Обаче има случаи, когато удвояването на допълнението предотвратява двусмислие. Сравнително свободният синтаксис на българския позволява изречението да започва с допълнението вместо с подлога. Например в изречението:

Иван го обиди Петър, а не Росен.

местоимението „го“ не бива да се изпуска. В противен случай ще се разбере, че Иван е обидил Петър, а не, както е в действителност, че Иван е бил обиден от Петър.

Тъй като падежните форми на личните местоимения за именителен и винителен падеж се образуват от различни основи (аз – мене; той – него), те се чуват от българите като различни думи и при употребата им грешки не се допускат.

Други местоимения

При останалите местоимения падежните форми са от една основа и именно при тях се греши най-много под влияние на тенденцията именителната форма да измести останалите. Често казваме

На кой даде моята книга?

вместо правилното

На кого даде моята книга?

Изразът

Кому даде моята книга?

е граматически правилен, но звучи архаично. Такива дателни форми се употребяват все по-рядко, само с определена цел – за архаизиране на речта или в т. нар.висок стил.

Употребата на винителната форма е задължителна както за въпросителните местоимения, така и за всички останали, образувани от тях:

кой – кого – на кого (кому), за кого, от кого

който – когото – на когото (комуто)

някой – някого – на някого (някому)

никой – никого – на никого (никому)

всеки – всекиго – на всекиго (всекиму)

Тези падежни форми се използват, когато местоимението замества съществителни, назоваващи лица. Например: ...човекът, на когото разчитам...; но ...шансът, на който разчитам...

Груба грешка е употребата на дателната местоименна форма с предлог, например

На никому няма да кажа това.

Правилните варианти са:

Никому няма да кажа

или

На никого няма да кажа.

Бележки

1. www.znam.bg, архив на оригинала от 18 януари 2017, https://web.archive.org/web/20170118032838/http://www.znam.bg/com/action/showArticle?encID=693&article=114778183, посетен на 16 януари 2017 

Външни препратки

• Иван Г. Илиев. „Теория на относителността. Българските относителни местоимения – произход и развой“.