Колективизацията представлява система от действия за въвеждане на колективна форма на собственост и стопанисване върху средствата за производство в селското стопанство (земята, оборудването, животните и растенията).
Комунистическа колективизация
Цел на колективизацията е формиране на управляеми от социалистическата държава производствени отношения в селското стопанство. Постига се чрез ликвидиране на частната собственост върху земята, продуктивните животни и средствата за производство до достигане на държавно управляемо производство на храни и налагане държавна ценова политика, различна от интересите на отделния производител или земеделски колектив от производители. Чрез колективизацията на селските стопани и национализацията на промишлените предприятия и банковия капитал се постига основната политическа задача на комунистическата идеология – пълен контрол върху обществото и поставянето му в пълна икономическа зависимост. Колективизацията на земята позволява извличане на стопански ресурс от селото за целите на индустриализацията,[1]
за политическа дейност и създаване на мощна военна организация.
Колективизация в СССР
След като при доброволната колективизация колхозници стават само 3,9% от селяните в СССР - предимно бедни селяни, нямащи какво да губят, през 1929 г. режимът на Сталин в Съветския съюз налага насилствена колективизация на земеделските стопанства, като за целта в селата са изпратени 25 хиляди комунисти. Създават се колективните ферми – колхози и държавни земеделски стопанства совхози. В действителност колективизацията унищожава цялата земеделска прослойка и води до драстичен спад в жизнения стандарт на хората като цяло, и по-специално на населението в селските райони, което е поставено в положението на крепостници, както и до яростната съпротива срещу властта сред хората в тези райони. Сталин обвинява селяните (наречени „кулаци“) в спад на производството на храни, като ги нарича паразитни капиталисти, които организират съпротива срещу колективизацията. Хората обявени за „кулаци“ са потискани от режима чрез жестоки методи на убийства и депортиране в трудови лагери в Далечния изток, Заполярието и Казахска ССР - по време на колективизацията в концлагери са изпратени над 2,1 милиона души, като определението за „кулак“ се разширява и към оригиналното му знечение – заможен селянин, вече са добавени и всички, които се противопоставят на колективизацията, а това вече е определение, което включва много хора, които са далеч от богатите. Заради това против колективизацията избухва масова съпротива - през 1930 та избухват над 7300 бунта против колхозите, а само в Московска област в първите две седмици на Март са 134 с 22 хиляди участници. Случвало се е изпратените в селата комунисти да бъдат убивани от селяните. Заради масовото недоволство на 2 март 1930 г. вестник "Правда" публикува статията на Сталин "Главозамайване от успехите", в която използвания терор е наречено "пречупвания", за него са обвинени комунистическите функционери по места, и насилствената колективизация официално е отхвърлена, но това е тактическо отстъпление, защото целта става постепенна колективизация, води до излизане от колхозите на 66,66% от вкараните насила в тях от началото на годината, дори на неизгодни условия, и колективизацията се провежда с по-изтънчени методи. До 1937-а в колхозите са вкарани 93% от селяните в страната, като са създадени 200 хиляди колхоза със средно 75 двора на всеки и 9500 совхоза. Колективизацията заедно с предизвикания от нея Гладомор намалява селкостопанските дворове в СССР между 1928-а и 1934-та с 5,6 милиона. Заради честите злоупотреби с пълномощията на председателите на колхозите и последвалите ответни селски саботажи последват масови репресии над колхозниците. Хранителните продукти са продавани от държавата в градовете с огромни надценки - примерно 1 килограм масло се е купувал от колхоза за 4 рубли, докато се е продавал за 7 пъти по-висока цена. Чрез неумелото и небрежното колхозно ръководство и масовите кланета на селскостопански животни от самите селяни преди влизането в колхозите, за да могат да оставят месото им за себе си, съветското животновъдство влиза в упадък - през периода 1928 - 1933 г. поголовието на коне в РСФСР се съкращава с 51%, на крави - с 42%, на свине - с 40%, на овце и кози - с 66%.[2]
Колективизация в България
В България в годините след завземането на властта от Отечествения фронт през 1944 г. и особено след разбиването на коалицията с БЗНС (ръководена от Никола Петков), започва повсеместно и насилствено обединение на дребните земеделски собственици в Трудово кооперативни земеделски стопанства (ТКЗС-та). Колективизацията се налага със закони, принудителни административни мерки и репресии срещу селяните в някои села, целящи принуждаване на земеделския стопанин да предостави собствеността си в земеделска кооперация – ТКЗС. Впоследствие, след 1950 г., чрез уставите на кооперацията и други правителствени административни мерки се стига до пълно нарушаване на принципите на кооперирането за доброволното сдружаване и превръщането на земеделските кооперации със структура на държавни предприятия с назначаемо управление, контролирано, отговорно и практически подчинено на всички партийни структури на БКП по вертикалата на властта.[3]
Вижте също
Източници
- ↑ Знеполски, Ивайло, Българският комунизъм. Социокултурни черти и властова траектория, стр. 201, Институт за изследване на близкото минало, Издателство Ciela, София, 2008
- ↑ Второе крепостное право: коллективизация 1929-1934 гг.
- ↑ Фол, А. и др., Кратка история на България, Издателство „Наука и изкуство“, София, 1981
Външни препратки
