Демир Димитров Борачев, с псевдоним Чичо, е български комунист, участник в комунистическото съпротивително движение по време на Втората световна война, партизанин, военен деец, офицер, генерал-полковник.
Биография
Демир Борачев е роден в с. Николаевка, Варненско, на 23 февруари 1910 г.
Като ученик е активен член на Работническия младежки съюз от 1928 г. Член на БКП от 1931 г. От 1925 до 1931 г. е ученик в Духовната семинария в София. Студент в Шуменския учителски институт (1931 – 1933) и секретар на институтската организация на Българския общ народен студентски съюз. Секретар на окръжния комитет на Добруджанския младежки съюз и на окръжния комитет на Добруджанската революционна организация. Арестуван е през май 1933 г. По процеса срещу шуменската военна конспирация е осъден на смърт по Закона за защита на държавата. Присъдата е заменена със затвор. Изтърпява я до май 1941 г. В затвора преподава История на БКП, политическа икономия и руски език.
След освобождаването му от затвора е секретар на варненския селски партиен район на БКП, а след 22 юни 1941 г. като нелегален е член на военната комисия при окръжния комитет на партията.
Участва в съпротивителното движение през Втората световна война. Партизанин от май 1942 г. в чета „Народна дума“ (командир и политкомисар) в Коджа Балкан. От 1942 г. е член на окръжния комитет на БКП и върши нелегална организационна работа, като ръководи създаването на Варненската партизанска чета (Партизански отряд „Васил Левски“ (Варна)). От създаването ѝ през юли 1943 г. до януари 1944 г. е политкомисар на Десета Варненска въстаническа оперативна зона на НОВА. От януари до 9 септември 1944 г. е командир на зоната. Два пъти задочно е осъждан на смърт.[2]
След 9 септември 1944 г. е член на Бюрото на окръжния и областния комитети на БКП и на областния комитет на Отечествения фронт, началник на новосъздадените Народна гвардия и Народна милиция във Варненски окръг. По решение на ЦК на БКП участва в първия период на Отечествената война (1944 – 1945 г.) като помощник-командир (политкомисар) на IV Преславска пехотна дивизия. Награден е с 2 ордена „За храброст“. Отзован е от фронта и от март 1945 г. отново е на партийна и организационна работа във Варна до октомври 1945 г.
По решение на ЦК на БКП става кадрови военен деец. В периода октомври 1945 – септември 1946 г. завършва курс за старши офицери във Военното училище в София. Завършва Висшият академични курсове „Вистрел“ (октомври 1947 – декември 1948) и Висшата академия на Генералния щаб на Съветската армия „К. Е. Ворошилов“ в СССР (ноември 1951 – ноември 1953). В периода октомври 1946 – октомври 1947 командир на осми стрелкови полк. От декември 1948 до ноември 1949 г. е командир на трета стрелкова дивизия. Между ноември 1949 и ноември 1950 г. е командир на четвърта стрелкова дивизия. Командир на седма мотострелкова дивизия (ноември 1950 – ноември 1951), корпус (1953), командващ Втора армия (11 декември 1954 – 3 август 1956) в Пловдив. Заместник-началник е на Генералния щаб (ноември 1953) по организационно-мобилизационните въпроси[3]. По-късно завежда отдел „Административни органи“ на ЦК на БКП (1956 – 1960).[4][5]
Заместник и първи заместник-министър на вътрешните работи, отговарял за мобилизационната готовност и за войските на МВР (1960 – 1973).[6][7]
Кандидат-член (от VII конгрес на БКП, 1958) и член (от VIII конгрес на БКП, 1962) на ЦК на БКП до 1990 г.[8]
Военни звания: генерал-майор (1953), генерал-лейтенант (1959), генерал-полковник (1969). Той е единственият български генерал, завършил пълния курс на Софийската духовна семинария.[9]
През октомври 1973 г. е избран за заместник-председател на Националния съвет на Отечествения фронт. Остава на този пост 14 години (1973 – 1987). След пенсиониране работи в Българския ловно-рибарски съюз.
Избиран е за народен представител в Пето, Шесто, Седмо и Осмо народни събрания.
Образование
- Софийска духовна семинария – (1925 – 1931)
- Шуменски учителски институт (1931 – 1933)
- Военно училище, София, курс за старши офицери (октомври 1945 – септември 1946)
- Висш академичен курс „Вистрел“, СССР (октомври 1947 – декември 1948)
- Висша академия на Генералния щаб на Съветската армия „К. Е. Ворошилов“ в СССР (ноември 1951 – ноември 1953)
Военни звания
Награди
и много други български, съветски и на други страни ордени и медали.[11][12][13]
Мемоари
- Бойци. Спомени, Партиздат, София, 1982
- Пълномощници на Партията. Спомени за Отечествената война 1944 – 1945, Издателство на ОФ, София, 1985
- Една изповед..., Тип-топ прес, 2015, ISBN 978-954-723-145-0
Източници
- ↑ Народни представители в Седмо народно събрание на Народна република България, ДПК „Димитър Благоев“, 1977, с. 158
- ↑ История на антифашистката борба в България, т. II 1943/1944 г., С., 1976, с. 47
- ↑ Протокол № 416 от 9 декември 1954 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП, с. 46
- ↑ Черен календар на комунизма. 17 ноември 1956 г., desebg.com
- ↑ Протокол № 119 от 4 май 1957 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП
- ↑ Протокол № 249 от 23 декември 1959 г. с взети решения за: ...; назначаване на Апостол Колчев и Демир Борачев за първи зам.-министър и зам.-министър на МВР.
- ↑ о.з. ген.-полк. Ангел Солаков, Председателят на КДС разказва…, „Тексимреклама“ АД, 1993 г.
- ↑ Пътеводител по мемоарните документи за БКП, ЦДА, Главно управление на архивите при Министерския съвет, стр. 61
- ↑ Смел борец срещу фашизма, достоен български генерал, в-к „Земя“, 25.02.2015 // Архивиран от оригинала на 2015-10-05. Посетен на 2015-10-02.
- ↑ Ташев, Т., „Българската войска 1941 – 1945 – енциклопедичен справочник“, София, 2008, „Военно издателство“ ЕООД, с. 22
- ↑ Протокол № 107 от 17 февруари 1970 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП със справки за наградите на ген. Благой Пенев и ген.-полк. Демир Борачев и др. 31 януари – 28 февруари 1970 г., (стр. 89).
- ↑ Севда Маринова, Живот в защита на отечеството. 105 години от рождението на ген. Демир Борачев , вестник „Дума“, 23.02.2015, брой: 43
- ↑ Аврамов, А. Трудовата слава на България, Държавно издателство д-р Петър Берон, 1987, с. 203
