Чифлик (от турската дума çiftlik) описва частно едро земеделско стопанство.[1] В него са разположени както стопански, така и жилищни постройки.
Край чифлика по правило се намира малко населено място, в което живеят селяните, обработващи земята на чифлика.
Собственикът на чифлик се нарича чифликчия (крупен земевладелец).
В миналото – т. е. в Османската империя и в това число по българските земи тогава – думата е имала три значения:[2]
Чифлик се наричал среден по големина поземлен имот на дадено селско раетско (свободно, неробско) домакинство – според дефиницията в османския Закон за земите.
Чифлик се наричали и по-едрите послужебни феоди, дадени от държавата на войници от помощните родове войска за тяхната служба или на лица, натоварени с военностопански и военноадминистративни задължения. Тези поземлени владения са по същество феодални стопанства. Чифликчията е феодал – господар на имота и на живеещите върху него селяни.
След разпадането на феодализма, чифлиците продължават да съществуват, но те вече не са феоди (дадена на заем държавна земя на местен господар – феодал), а частна собственост. Въпреки това, на практика се запазва до голяма степен зависимостта на местното селско население от обработваемата земя на чифлика и съответно от чифликчията.
Произход
Турският термин чифлик означава средно по размер еднолично селско стопанство, чиято поземлена площ варира от 60 до 150 дюнюма (един дюнюм е равен на 919,3 кв. м) и се обработва с един чифт работен добитък.[3] Това определение за чифлика се съдържа в Закона за земите от времето на султан Мехмед III (1583–1603 г.). То се запазва и в Закона за земите от 1858 г.[4]
Феодалноподобно стопанство
След разпадането на феодалните чифлици в края на XVII и в следващите XVIII и XIX в. се развиват нови – феодалоподобни чифлици.[2] Те са много сходни на феодалните чифлици, но не са феоди (дадена на заем държавна земя на местен господар – феодал), а частна собственост. Докато във феодалните чифлици феодалът е бил господар на имота и хората, живеещи и трудещи се по него, то в чифлиците хората са били свободни по закон, но до голяма степен зависими от обработването на земята и по този начин практически зависими от чифликчията.
Тия големи земеделски стопанства се различават съществено от тези средни по големина земеделски имоти на свободните селяни, споменати в двата Закона за земите. Основните отлики се заключават в начина на придобиване на земята и изграждане на чифлишкото стопанство, в аграрните отношения, наложени в новите чифлици, в начина на производство и в целите на това производство.[2]
Земята в чифлишкото стопанство практически е лична собственост, която донякъде се доближава до феодалния поземлен режим.[2] Чифликът е стоково стопанство, в което се използва изполичарството и кесимджийството.[2] Изполичарят е селянин, който взема определено количество земя за обработка от чифликчията и се задължава да му предостави половината от получената продукция.[2] Кесимджията пък предварително се договаря за количеството продукция, което трябва да предаде на земевладелеца срещу дадената му за обработка земя.[2] Също така в чифлика са се използвал и наемният труд на ратаи, аргати, момци и слуги – хората, продаващи своята работна сила срещу съответно заплащане.[2]
Следователно, чифликът като феодалоподобно стопанство е окачествено като преходно стопанство между феодалното и трудово-пазарното, което се е появило се и получило развитие в специфичните условия на източния азиатски деспотизъм.[2]
Разпространение
Териториалното разпределение на чифлиците е твърде неравномерно.[2] Те възникват най-често около големите търговски центрове — градове, панаири, тържища и край оживените търговски пътища.[2] В тези стопанства феодалните отношения се изявяват в по-чист вид, отколкото в чифлиците, намиращи се в Добруджа, Македония и Северозападна България.[2] Що се отнася до количеството земя, включена в чифлишките стопанства, трябва да се отбележи, че тя, ако я наречем условно чифлишка земя, не е доминираща дори в онези райони, където този тип стопанство има най-широко разпространение.[5]
Господарлък
През XVIII век се появяват и т. нар. господарски земи, или господарлъци.[6] Те са характерни най-вече за Западна и Северозападна България и се оформят успоредно с възникването на чифлиците чрез отнемане на селската земя и създаване на феодални имения от нов тип — със стокова насоченост.[6]
В началото на 1990-те години, когато в България започва възстановяването на собствеността върху земята в реални граници, все повече се говори за възстановяване на семейните стопанства, този път във вид на ферми.
Литература
Стоянов, Иван Илиев. История на Българското възраждане. Велико Търново, Абагар, 1999 г. ISBN 954-427-387-5. с. 57-59. Посетен на 2023-03-12.
↑Институт за български език „Професор Любомир Андрейчин“ при Българската академия на науките. Чифлик // Речник на българския език. Посетен на 2023-03-12.
