Гробът на епископ Менини в катедралата „Свети Лудвиг“ в Пловдив
Архиепископ Роберто Менини е роден на 18 октомври 1837 година[2] в Сплит. Като далматинец, той добре познава южнославянските езици. Започва да учил право, но после се прехвърля и завършва богословие в Грацкия университет, Австрия. На 5 юли 1863 година Роберто Менини е посветен в свещенически сан при Ордена на капуцините.[2]
На 30 януари 1880 година е избран за титулярен метелополски епископ и назначен за коадютор на апостолическия викарий на София и Пловдив епископ Франческо Рейнауди. Ръкоположен е на 2 февруари 1880 година.[2] Успява да овладее български език. На 5 май 1885 година, след смъртта на Рейналди, Менини става софийско-пловдивски викарий и на 19 май е повишен в сан архиепископ на Гангренската архиепископия.[2] Първата негова грижа е да преструктурира семинария в Пловдив с помощта на главния настоятел на капуцините в Рим и да я направи международна. Съединението на Княжество България и Източна Румелия налага през 1894 г. тази семинария да бъде разделена на две: младежите чужденци са изпратени в Цариград, а българите остават в Пловдив.
В началото на 1897 г. архиепископът внася в Министерството на външните работи и изповеданията проект за договор между България и Светия Престол. Проектът съдържа 17 члена и предвижда нова организация на Католическата църква в България като архиепископия със седалище в София и епископски катедри в провинцията, урежда различни взаимоотношения между църквата и държавата, изяснява някои спорни проблеми от семейно-правен характер и регламентира възможностите за религиозно-просветна дейност на католическите ордени и конгрегации. Предложението е съпроводено и с идея за календарна реформа, с която България да приеме Грегорианския календар. Предложенията остават неосъществени.[4]
