По настояване на религиозния си баща Хайм следва право във Вюрцбург, Берлин и Йена и започва работа като стажант в съда. В Берлин се сближава с експресионистичния „Нов клуб“ и започва да изучава синология в семинар по ориенталистика. Тогава създава емблематичните си стихотворения „Богът на града“ (1910) и „Войната“ (1911) и публикува единствената си издадена приживе стихосбирка „Вечният ден“[1] (1911). При пързаляне върху леда на река Хафел при Шваненвердер прави опит да спаси свой потънал приятел-поет и сам се удавя. Посмъртно излизат стихосбирките на Георг Хайм „Umbra Vitae“ [Сянката на живота] (1912) и „Маратон“ (1914).
Експресионизъм
Георг Хайм, наред с Ернст Щадлер и Георг Тракл, е сред най-ярките поети на ранния експресионизъм. Неговата изградена с богата метафорика поезия е школувана от образците на Хьолдерлин, Вийон, Бодлер, Рембо, Верлен и Верхарен. Георг Хайм е изпълнен с отвращение от неоромантическия култ към красотата, псевдогероизма и шовинизма, характерни за Вилхелминската епоха. Стиховете му, обладани от униние и предчувствия за смъртта, възпяват „демона“ на големия град в неговата многоликост като символ на опустошението и покрусата на модерния човек, прогонен и изоставен от природния живот. Поетът предусеща задаващата се Първа световна война, предвещаваща непреодолим хаос и всеобща гибел.
Душата ми е зла змия,
Тя мъртва е като дърво,
Понякога сред есента,
В безлиственото зарево,
Аз от прозореца излитам
В небето с падащи звезди
И над цветята и тревите
Под стенещия нощен вятър
Челото ми сред тях блести.
