Български опълчения в Руско-турските войни през 18 век

Превземането на Оджаг (Очаков) 6 декември 1788 г.

Български опълчения в Руско-турските войни през 18 век са влизащите в различни формирования на руската армия групи български доброволци наричани волонтири, волунтири, волентири (на руски: волонтёры) по време на трите Руско-турски войни в този век: Руско-турската война от 1735 – 1739, Руско-турската война от 1768 – 1774 г. и Руско-турската война от 1787 – 1792 г.

Български доброволци в Руско-турската война (1735 – 1739)

Войната на Австрия и Русия срещу Турция през 1735 – 1739 г. е първата в която в руската армия постъпват многобройни доброволци от Балканите, наречени ”волонтиери”. Тогава заедно с казашките в руската армия са създадени хусарски полкове, един от които е съставен изцяло от балкански християни – българи, гърци и сърби, които проявяват забележителна храброст в сраженията с турците. Победите на русите в Молдова през 1739 г., привличат още българи доброволци в руската армия. Сключеният от Австрия на 21 август 1739 г. сепаративен Белградски мирен договор с османците слага край на притока на български доброволци. Българите, участвали дотогава само в австрийските войни срещу поробителя им, доказали високата си готовност за борба и заедно с Русия срещу турците.^[1]

Български доброволци в Руско-турската война (1768 – 1774)

Екатерина Велика, под въздействието на българина от Корфу Евгений Булгар, виден европейски хуманист и приятел на Волтер, и на князете Григорий и Алексей Орлови формулира т.нар. „Гръцки проект“ на Русия за освобождаване на православните на Балканите от османска власт и овладяване на Константинопол.
В 1768 г. султан Мустафа III подтикван от Франция обявява война на Русия с цел да си възвърне пашалъка Подолието (днешна югозападна Украйна).
Българинът на руска служба подполковник Даразин е пратен предрешен като монах със специално възвание от императрицата на български и гръцки да вдигне на въстание западните и южните Балкани в тила на Турция.^[2] След мисията му въстават българите в Македония и Аблания, сърбите в Черна Гора, Босна и Херцеговина и гърците в Пелопонес.

Следствие възванието много българи се включват като волонтири в частите на армията на ген. П. А. Румянцев – Задунайски.^[3] Отделно от това през 1770 – 1771 г. в Силистренско действат дружините на Вичо, поп Марин и Недялко. Между 1771 г. и 1776 г. в Русенско, Видинско и Врачанско тила на турците е атакуван от хайдушки дружини. Такива има и в Софийско, Дупнишко, Ихтиманско и други райони. Сътрудничеството на българите с русите в хода на войната достига своя връх при Въстанието във Видинско през пролетта на 1773 г. Водените в 1773 и 1774 г. военни действия на юг от река Дунав в района на Североизточна България до билото на Балкана и Добруджа, при които легендарният Александър Суворов превзема на своя глава Тутракан (оттогава в историята остава фразата „Победителите не ги съдят“ на императрицата когато ѝ докладвали за неподчинението му), допълнително предизвикват масов подем сред българското население. Българите формират доброволчески волентирски отряди, които подпомагат действията на руската армия при Силистра, Хаджиоглу Пазарджик (Добрич), Русе, Тутракан и други места.^[1]
При оттеглянето на руските войски, няколко хиляди българи се изселват във Влашко, Молдова и Украйна. Броят на установилите се в Украйна, главно в земите на създаващата се по това време Бугска казашка войска, се оценява на 2 до 3 хиляди души. Сред най-масовите изселвания е това на 400 семейства от Алфатар, които основават селището Олшанка.^[4]

Български доброволци в Руско-турската война (1787 – 1792)

Във войната на Русия и Австрия срещу Турция в 1787 – 1792 г. многобройни български доброволци отново участват в състава на руската армия срещу турците. ^[3] В 1787 г. въоръжените българи вдигат Въстание в Русенско и Добруджа. В сраженията през 1788 г. в частите на руската армия на кап. Христо от 32-ма волентири 10 са българи, на кап. Мирко и Никола от 70 доброволци българите са 12, при кап. Николай – от 60 българите са 20, при кап. Атанасий – от 66 българите са 23, при кап. Павел – от 51 българите са 24 и т.н. В разузнаването при полк. Гурджи също има българи в края на юни те проникват в Яш, Кишинев, турските лагери в долното течение на Дунав и донасят ценни сведения за отбраната на противника. ^[5] Българите участват в щурма и превземането на Измаил от Суворов на 20 октомври 1790 г. като значителна част от 3000 доброволци в пешите колони и още няколкостотин при казаците. ^[6] В тази война в състава на руските бойни части не по-малко от 2000 българи се бият срещу турците.^[1]

Вижте също

• Руско-турска война (1735–1739)
• Руско-турска война (1768–1774)
• Руско-турска война (1787–1792)
• Българско опълчение в руско-турската освободителна война

Бележки

1. Богомил Колев, Участие на българи в Руско-турските войни в края на XVIII и началото на XIX век и надеждите за освобождение, в. „България“ Чигаго, архив на оригинала от 2 април 2015, https://web.archive.org/web/20150402110547/http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/5342-uchastie-na-bulgari-v-rusko-turskite-voini.html, посетен на 17 май 2015 
2. Е.А. Разумовская БРАТЬЯ ОРЛОВЫ
3. Г.Г.Литаврин, Краткая история Болгарии, стр. 197, 198
4. Дойнов, Стефан. Българите в Украйна и Молдова през Възраждането (1751 – 1878). София, Академично издателство „Марин Дринов“, 2005. ISBN 954-322-019-0. с. 57 – 58.
5. Стефан Дойнов, Българите в Руско-турските войни 1774 – 1856 г., С 1987. стр. 46,47
6. Стефан Дойнов, Българите в Руско-турските войни 1774 – 1856 г., С 1987. стр. 48,49

Библиография

• Дойнов, Стефан. Българите в Украйна и Молдова през Възраждането (1751 – 1878). София, Академично издателство „Марин Дринов“, 2005. ISBN 954-322-019-0.

• Портал „Военна история на България“