През 1807 и 1826 г. избухват 2 бунта на Еничарския корпус на Османската империя.
1807 г.
След неуспешното начало на Руско-турската война (1806 – 1812), през 1807 г. в Константинопол избухва бунт на Еничарския корпус, който сваля султан Селим III и на трона се възкачва неговият племенник Мустафа IV.
Тази смяна на султана под натиска на Еничарския корпус води до временно прекратяване на реформите, които Селим III извършва в империята, и е показателна за твърде голямото влияние на еничарите в Империята.
Няколко месеца по-късно Мустафа IV е убит от брат си Махмуд II, който остава единствен наследник на династията и става султан на Османската империя.
1826 г.
Султан Махмуд II води политика на модернизиране на империята, в т.ч. и на армията ѝ. Той преценява, че Еничарският корпус е остаряла за времето си военна организация, с твърде голямо влияние върху политическия живот и неконтролирана власт. Ето защо, султанът свиква разширен съвет и на 29 май 1826 г. издава указ за ликвидиране на Еничарския корпус и създаване на редовна и модерна османска армия, съставена само от мюсюлмани.
На 15 юни същата година на цариградския площад Ат мегдан се събират около 20 000 еничари и вдигат бунт с настояване решението на султана да бъде отменено. Великият везир на империята призовава еничарите да се приберат в казармите. След като те отказват да се подчинят, српещу тях са изпратени верни на султана войски, които блокират площада и избиват всички бунтовници.
