Атанас Стефанов

Тази статия е за българският генерал от Втората световна война. За основателя на МПО вижте Анастас Стефанов.

---

Атанас Стефанов
български генерал
Войни	Балканска война Междусъюзническа война Първа световна война Втора световна война
Награди	Военен орден „За храброст“ „Свети Александър“ За военна заслуга Железен кръст
Образование	Национален военен университет
Дата и място на раждане	13 септември 1891 г. Търново, Княжество България
Дата и място на смърт	12 септември 1944 г. (52 г.) София, Царство България
Атанас Стефанов в Общомедия

Атанас Стефанов Атанасов е български офицер (генерал-лейтенант), един от военачалниците на българската армия през 30-те и 40-те години на ХХ век. Военната му кариера започва като подпоручик през Балканската война. По време на Втората световна война достига до чин генерал-лейтенант. Последователно командва Пета пехотна дунавска дивизия, командир на Четвърта армия със седалище Плевен и на Прикриващия фронт (на границата с Гърция и Турция).

Биография

Произход

Атанас Стефанов е първороден син в семейството на Кръстина и Стефан Атанасови Кинови. Майката – Кръстина е родена в Златарица на 2 март 1874 година. Дядото по майчина линия, свещеник Иван Иванов Хаджиев Златарски, е типичен представител на селската възрожднеска интелигенция.^[1] Роден е през 1848 г. в Златарица. Той е учител, свещеник, председател на местния революционен комитет. На 1 февруари 1870 година написва „Устав на Градинарското благотворително общество в Златарица“, учредено с цел „да спомогне за разпространението на образованието и просвещението на своите млади съотечественици“.^[2] На 1 август 1874 година Иван Златарски си съставя седмична програма за самообразование с ръководни начала: „Учи ся сам и дерзай“ и „Человек ся учи дор го посече смъртта му“.^[3] Притежава голяма за времето си библиотека: съчинения на Раковски, Блъсков, Друмев, Славейков, Богоров, Юрий Венелин и др., както и периодичните издания: „Училище“, „Читалище“, „Ступан“, „Летоструй“, „Зорница“, много учебници по математика, граматика, история, география, френски и турски език, богословски книги. Спомоществовател е на редица книги и списания. От 1876 г. е член на революционния комитет. Оставя няколко приписки с историческо съдържание за боевете при Елена и Златарица по време на Освободителната война. Подпомага ученолюбиви младежи да продължат образованието си в други градове и в Русия. Иван Златарски умира през пролетта на 1882 г.^[2]

Бащата на Атанас Стефанов е Стефан Атанасов Кинов, родом от село Миндя, Еленска околия. Роден е на 19 декември 1864 г., а от 1900 година работи като данъчен и финансов началник в различни градове. По време на Първата световна война е финансов началник в Гюмюрджина – Беломорска Тракия, в Щип и Тетово – Македония. Личните му интереси са в областта на философията, читалищното и театрално дело. В Търново е известен и като дарител – завещава 5000 лева за читалище „Искра“, на църквата „Св. Марина“ – 3000 лева и 40 дка ниви в Миндя за учредяване фонд „Подпоручик Иван Стефанов“ с цел подпомагане на бедни ученици.

През 1890 г. Кръстина поп Иванова и Стефан Атанасов Кинов се венчават. На 13 септември 1891 година се ражда синът им Атанас в Търново, а на 20 май 1893 – Иван. Двамата постъпват като кадети във Военното на Н. В. Училище през 1905 година и са зачислени в 32-ри Царски випуск.^[4] При завършване на Военното на Н. В. Училище с височайша заповед № 30 от 2 август 1912 година са произведени в чин подпоручик.

Образование

• Военно училище в София (1905 – 1912)
• Картечно училище при Първа армия (февруари 1918)
• Щабофицерски курс на Военното училище (1922)
• Военна академия в София (1923 – 1926)

Семейство

Венчална снимка на Кръстина Стамболова и кап. Атанас Стефанов, Търново, 23 ноември 1919 г.

На Кръстовден 1919 г. Атанас Стефанов се сгодява за Кръстина Атанасова Стамболова, родом от Търново от известния Стамболов род. Венчавката се извършва в църквата „Св. Марина“ на 23 ноември 1919 г. в Търново. Срещу Коледа 1921 г. се ражда единствената им дъщеря Кръстина.

Военна служба

• 1912 – Командир на взвод в 18-и пехотен полк
• 22 септември 1912 – Командир на 6-а рота на 18-и пехотен полк
• 21 декември 1912 – Командир на взвод, после на 2-ра рота във 2-ри пехотен полк
• 30 януари 1913 – Командир на 6-а рота на 18-и пехотен полк
• август 1913 – 1914 – Командир на взвод и временен командир на рота в 18-и пехотен полк
• 1915 – Адютант на 2-ра бригада на 5-а пехотна дивизия
• 10 септември 1915 – 25 ноември 1916 – Командир на 6-а рота на 18-и пехотен полк
• 25 ноември 1916 – 1 септември 1917 – Инструктор в Школата за запасни подпоручици (Командир на 3-ти взвод на 4-та тежкокартечна рота)
• 1 септември 1917 – 30 септември 1918 – Командир на рота (6-а, после 4-та тежкокартечна) и заместник-командир на 1-ва дружина (25 август 1918) на 18-и пехотен полк
• 1919 – 1920 – Командир на нестроевата рота в Търново
• 1921 – 1922 – Командир на рота и домакин (13 юни 1922) в 4-та пехотна дружина
• 1923 – 3-ти пограничен сектор; 1923 – 1924 – Командир на 2-ра рота юнкери във Военното училище
• 17 май 1926 – 1 август 1927 – Стаж в секция IIв на Мобилизационния отдел на Щаба на армията
• 31 август 1927 – 4 март 1928 – Стаж в Дирекцията на Въздухоплаването
• 1 април 1928 – 1 юни 1933 – Командир на учебната дружина при Пехотната школа (ПО от ШРБЕК)
• 1 юни 1933 – 1 юли 1935 – Началник на отделение в Щаба на войската
• 1 юли 1935 – 1 ноември 1935 – Началник-щаб на 4-та армейска област
• 1 ноември 1935 – 18 ноември 1935 – Началник на Оперативния отдел в Щаба на войската
• 18 ноември 1935 – 1 ноември 1936 – Началник на Пехотната школа и редактор на списание „Съвременна пехота“
• 1 ноември 1936 – Командир на 5-а пехотна дивизия
• 25 септември 1940 – Командир на Прикриващия фронт
• 11 август 1941 – Командир на 4-та армия

Участие във войни

Балканска война (1912 – 1913)

На 17 септември 1912 г. започва обща мобилизация на българската армия, а на 5 октомври се обявява Балканската война. В нея подпоручик Атанас Стефанов участва като командир на 6-а рота от 18-и пехотен Етърски на Н. В. Фердинанд I полк в състава на 5-а Дунавска дивизия. Подпоручик Иван Стефанов е командир на 1-ва рота от 20-и пехотен Добруджански на Н. В. Княз Кирил Преславски полк. Той загива на 5 март 1913 г. при езерото Деркос на Чаталджанските позиции. Погребан е в църковния двор на село Караджакьой, Източна Тракия.^[5]

Подпоручик Атанас Стефанов води 6-а рота от 18-и пех. Етърски полк, 1912 г.

Подпоручик Атанас Стефанов взема участие във всички боеве, които полкът води през 1912 – 1913 г.: при Бунар Хисар от 16 до 20 октомври; при Чаталджа на 4 и 5 ноември; пак при Чаталджа на 5, 11, 15 и 21 март 1913 г. Той не присъства на погребението на брат си, защото се сражава на Чаталджанските позиции. В атестационната книжка е оценен от подполковник Иван Бойчев така: „... водил ротата си бойко, мъжествено и безпределно храбро“.^[6] На 31 декември 1912 г. Атанас Стефанов пише на баща си: „... аз се бях сродил, тъй да се каже, с войниците, които водих в боя, заедно с които търпях лишения и трудности, и заедно с които излагах живота си на всякия всячина“.^[7] При сключване на примирието споделя: „На Чаталджа отсреща турската музика също свири и турци, и българи еднакво ликуват. Чуден контраст, чудна игра на съдбата – вчера два разярени и непримирими врага – днес приятели и другари; вчера топове и пушки – днес музика и песни!?... Таквоз чудо било туй войната“.^[8] В автобиографията си лаконично споменава: „Аз взех участие във всички боеве, които полкът ни води през 1912 – 1913 г. с турците и бях награден с Орден за храброст“.^[9]

Междусъюзническа война

Подпоручик Стефанов участва и в Междусъюзническата война, избухнала на 16 юни 1913 г. Отново командва 6-а рота от 18-и пех. Етърски полк в боевете при Тумба и Черни връх на 24 юни; при връх Св. Илия на Милева планина на 1, 2 и 3 юли; при Острика, Кървав камък, Царица, Панджин гроб, Стретер и връх Бобик на 7, 8, 9, 10, 11, 14, 15,16 и 17 юли 1913 г. Пак в автобиографията си спомнава, че е взел участие: „... във всички боеве срещу сърбите през 1913 година, без да бъда ранен нито веднъж“.

Първа световна война

На 2 август 1914 г. Атанас Стефанов е произведен в чин поручик. Новата мобилизация на българската армия на 10 септември 1915 г. го заварва адютант на 2/5 пех. бригада в Търново. По негово настояване отново поема командването на 6-а рота от 18-и пех. Етърски полк по време на Първата световна война. В продължение на 10 дни, от 22 до 31 октомври, и на 1 и 2 ноември 1915 г. се бие срещу сърбите при Геляне. Най-кръвопролитни са сраженията на 26 октомври, които той описва така: „Пукащите се шрапнели в небето приличаха или спомняха огнения дъжд, що Данте описва в своя Ад“. В този бой поручик Стефанов при отбиване атаките на сърбите сам действа с ръчни бомби. Сраженията продължават от 3 до 8 ноември 1915 г. при Кулата, с. Бостан. При атаката на Кулата той първи от 6-а рота се хвърля в неприятелските окопи и действа с ръчни бомби. За тези боеве е награден с Орден за храброст IV ст., 1 клас. От 25. XI. 1916 до 1. IX. 1917 г. е инструктор в Школата за запасни подпоручици в Княжево. След това участва в боевете при Гевгели от 1. XI. 1917 до 20. IX. 1918 година. Като командир на 1-ва дружина запазва прохода Демир капия до преминаването на частите от 5-а дивизия при Вардар. В боевете срещу французи, англичани и гърци капитан Стефанов „... всякога се е държал образцово. Доблестен, храбър, смел, служи за личен пример на подчинените си“.^[10]

Капитан Атанас Стефанов, София, 1917 г.

Капитан Стафанов с офицерите от Картечното училище при I армия, фронтът, 1918 г.

Запазените писма от фронта свидетелстват, че кап. Стефанов с интерес следи военните новини. От български, френски и руски вестници той се информира за хода на войната и положението по фронтовете. Към края на войната не може да допусне, че „... толкова подвизи, толкова победи и толкова слава“^[11] са отишли напразно. Писмата му от началото на октомври 1918 година са изпълнени с много болка и страдание: „... в тези критични за народа и Отечеството дни“, „като смаян стоя и се чудя на това, което става през последните двадесет дни“.^[12]

Втора световна война

На 1 март 1941 г. България се присъединява към Тристранния пакт. С височайша заповед № 146 от 11 август 1941 година се назначава „командирът на 5-а пехотна Дунавска дивизия генерал-майор Атанас Стефанов за командващ IV армия (началник на армейска област)“.^[13] През 1943 година Атанас Стефанов се повишава в чин генерал-лейтенант. До 25 декември 1943 година той е командир на Прикривающия фронт.

Генерал-майор Стефанов със семейството си, Русе, 1940 г.

Генерал Стефанов – командир на Прикриващия фронт, 1941 г.

Оглед на позиция на Прикриващия фронт, 1943 г.

Името на генерал-лейтенант Атанас Стефанов се обсъжда за министър на войната в трите правителства на България през 1944 г. На 31 януари в дневника си той пише: „... Хаджипетков ми каза, че много се говорело за мен да стана Министър на войната... Отговорих, че съм скромен човек и такива аспирации не съм имал...“.^[14] Повече сведения има за третото обсъждане при съставяне правителството на Константин Муравиев на 2 септември 1944 г. Регентът Богдан Филов пише в дневника си: „... обядвахме във Военното министерство. За военен министър Князът и Михов се спряха върху Атанас Стефанов“.^[15]

На 7 септември 1944 г. няколко хиляди души разбиват Плевенския затвор и освобождават политическите затворници. Генерал Стефанов и войската се намесват; затворниците са върнати и „размириците са прекратени без жертви“. През нощта на 7 срещу 8 септември ген. Стефанов получава заповед с щаба си да замине в Дупница на западната граница. Превратът на 9 септември го заварва в Министерство на войната. На 10 септември той вече е в Дупница на фронт срещу германците в 22-ри пех. полк. За съветската армия в Добруджа той пише: „Русите днес влязоха в България като приятели в Русе, Шумен и Варна“.^[16]

След Деветосептемврийския преврат, въпреки че има на разположение самолет, разузнавателна и лека кола, той не напуска България. Остава верен на войнския си дълг и Отечество.

Убийство

На 12 септември 1944 г. на път от София за Плевен ген. Стефанов е убит без съд и присъда в Луковит от партизанката Митка Гръбчева. Самата тя по-късно твърди, че е извършила убийството при самоотбрана, но това се отхвърля от други присъствали на инцидента комунисти.^[17] В смъртния акт като причина за смъртта се посочва: кръвоизлив от рани, причинени от огнестрелно оръжие. Опелото се извършва в църквата „Св. Марина“ в Търново на 13 септември.

Уволнен е от служба на 13 септември 1944 г. официално „по навършване на 25-годишна служба“, но реално с тази заповед, както и със заповедта от 14 септември е направена първата чистка на т.нар. „реакционни елементи от армията“^[18].

Убитият генерал Стефанов е осъден с присъда № 2 от 2 април 1945 г. Плевенският народен съд, II състав: „присъжда всички имоти посмъртно на починалия генерал-лейтенант Атанас Стефанов в полза на държавното съкровище“.

Единствената му дъщеря Кръстина Атанасова Чолакова подава молба за преглед по реда на надзора на издадената присъда, вх. № 14651/ 1993 година – VI на Главна прокуратура. На 12 юни 1997 г. Главна прокуратура внася във Върховния касационен съд предложение. На 28 януари 1998 година Върховният касационен съд – I наказателно отделение „оставя без уважение“ предложението на главния прокурор срещу влязлата в сила присъда.

Военни звания

• Подпоручик (2 август 1912)
• Поручик (2 август 1914)
• Капитан (20 юли 1917)
• Майор (27 ноември 1923)
• Подполковник (5 декември 1927)
• Полковник (18 юли 1934)
• Генерал-майор (1 януари 1940)
• Генерал-лейтенант (1943)

Награди

За военната си служба от подпоручик до генерал-лайтенант Атанас Стефанов е награден със следните ордени и медали:

Военновременни

• Военен орден „За храброст“ IV ст. I кл.;
• Военен орден „За храброст“ IV ст. II кл.;
• Народен орден „За военна заслуга“ IV ст. на военна лента с военно отличие;
• „Железен кръст“ II ст. – германски;

Мирновременни

• Орден „Свети Александър“ III ст.;
• Народен орден за военна заслуга III ст.;
• Народен орден за военна заслуга IV ст.;
• Орден „Свети Александър“ V ст.;
• Знак за ХХ-годишна отлична непрекъсната служба;
• Знак за 10 години непрекъсната служба;
• Орден „За бойна заслуга“ с лавров венец;
• Почетен знак „Червен кръст“;

Обществена дейност

През 1931 година става председател на Комитета за постройка на Военния клуб и основава аероклуб в Търново. През 1935 година е подпредседател на Изпълнителния комитет за честване 100 години от Велчовата завера. Прави лични дарения и открива войнишки паметници на загиналите във войните за национално обединение. Генерал Стефанов подема и друга инициатива – издигане на паметници по пътя на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа от 1868 година. Прави лични дарения за селата Вардим – 1000 лева; Хаджидимитрово – 1000 лева; Караисен – 1000 лева и Бяла черква – 1000 лева. Поддържа оживени контакти с организации, комитети, сдружения, духовници, с местните власти и институции, среща се с фелдмаршал фон Макензен, майор Годлей – председател на Британския легион, английския адмирал Търл и много други.

Политически възгледи

Неоспорим факт е, че Атанас Стефанов не членува в никакви партии, военни съюзи и не участва в никакви преврати. За него пише, че по „... пътя към висшата армейска длъжност не се увлича да участва в конюнктурни политически течения и не е поблазнен да участва в политическия живот“.^[19] Със сигурност не е с леви или комунистически убеждения. В неговите дневници е отделено изключително малко място на партизани, нелегални, на комунистически саботажи и конспирации във войската. Във външно-политически аспект някои биха го нарекли „германофил“. Генерал Стефанов се възхищава от дисциплината, реда и успехите на германските войски в двете световни войни. Същевременно критикува Германия, че продава на България старите си самолети и с това прави нашата военна авиация непригодна. Други биха го нарекли „русофил“ – идеалът му за военен е руският генерал Скобелев. Същевременно изразява възхищението си от Англия, Франция и Америка за успехите им в развитието на военната и гражданска авиация още през 20-те години на ХХ век. Целият живот на генерал Стефанов доказва неоспоримо едно, че той е преди всичко „българофил“.

Бележки

1. Подробно вж.: Чолаков, Г. Един априлец – свещеник Иван Златарски, В: Априлското въстание и българската православна църква, С., 1977, с. 243 – 250; Чолаков, Г. Един възрожденец от Златарица, В: Еленски сборник, С., 1968, с. 375 – 378
2. Чолаков, Г. Общественият живот в Златарица през Възраждането отразен в кондиката на църквата „Св. Никола“, В: Златарица. Страници от многовековната ѝ история, Велико Търново, 1999, с. 40 – 53
3. Оригиналът е дарен и е в постоянната експозиция „Възраждане и учредително събрание“ на ГИМ – Велико Търново.
4. Възпоменателен сборник, 32 випуск на Военното на Н. В. Училище (1905 – 1912 – 1938), С., 1938, с. 104
5. Възпоменателен сборник, 32 випуск на Военното на Н. В. Училище (1905 – 1912 – 1938), С., 1938, с. 88
6. Атестационна книжка, Сведение за капитан Стефанов Атанас през време на войните 1912, 1913 и 1915 – 1918 г., съставено на 1 май 1919 г., л. 9
7. Писмо на Атанас Стефанов до баща му, Странджа, 31 декември 1912 г.
8. Писмо на Атанас Стефанов до баща му, Чаталджа, 1 април 1913 г.
9. Автобиография на Атанас Стефанов, частично запазаена, Дневник от 1940 г.
10. Атестационна книжка, атестация на капитан Стефанов Атанас, от полковник Ковачев, 14 юни 1919 г., л. 10 – 11
11. Писмо на Атанас Стефанов до майка му, 18 септември 1918 г.
12. Писмо на Атанас Стефанов до баща му, 1 октомври 1918 г.
13. ЦВА, ф. 1, оп. V, а.е. 588.
14. Дневник на генерал-лейтенант Атанас Стефанов от 1944 г.
15. Филов, Б. Дневник, С., 1990, с. 758
16. Писмо на Атанас Стефанов до майка му, София 8 септември 1944 г.
17. Везенков, Александър. 9 септември 1944 г. София, Сиела, 2014. ISBN 978-954-28-1199-2. с. 390.
18. Семерджиев, Атанас. Отечествената война на България 1944 – 1945: документи и материали. Т. 1. София, Военно издателство, 1980. с. 78 – 79. (Цит: Заповед № 117 на Министъра на войната от 13 септември 1944 г. / ЦВА, ф. 1, оп. 1, а. е. 493, л. 229)
19. Семерджиев, П. Народният съд в България 1944 – 1945, Ерусалим, 1997, с. 244 – 245

Източници

• Книга за генерал Стефанов: Генерал-лейтенант Атанас Стефанов (1891 – 1944) Личен архив
• Материал за генерал Стефанов Архив на оригинала от 2016-03-04 в Wayback Machine.

Библиография

• Възпоменателен сборник, 32 випуск на Военното на Н. В. Училище (1905 – 1912 – 1938), С., 1938, с. 104
• Генерал-лейтенант Атанас Стефанов (1891 – 1944), личен архив, Велико Търново, 2001, 358 с.
• Муривиев, К., Събития и хора, С., 1992, с. 330
• Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. Т. 5 и 6. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996.
• Семерджиев, П., Народният съд в България 1944 – 1945, Ерусалим, 1997, с. 244 – 245.
• Филов, Б., Дневник, С., 1990, с. 758 – 759
• Чолаков, Г., Един априлец – свещеник Иван Златарски, В: Априлското въстание и българската православна църква, С., 1977, с. 243 – 250
• Чолаков, Г., Един възрожденец от Златарица, В: Еленски сборник, С., 1968, с. 375 – 378
• Чолакова, М., Балканската война през погледа на подпоручик Атанас Стефанов от Търново (писма от фронта), В: ГМСБ, кн. XIX, Велико Търново, 1993, с. 337 – 357
• Чолакова, М., Участието на капитан Атанас Стефанов от Търново в Първата световна война, В: ГМСБ, кн. ХХ, Велико Търново, 1995, с. 413 – 427
• ЦВА, ф. 1, оп. V, а. е. 580, 588, 596

• Портал „Военна история на България“