Според условията на Сенжерменския мирен договор от 1919 г., флотът на бившата Австро-Унгария се разделя между страните-победители. В резултат, италианският флот, през 1920 г., получава своята част от трофейните кораби. В тяхното число са леките крайцери „Сайда“ и „Хелголанд“, принадлежащи към типа „Новара“, а също седем разрушителя от типа „Татра“. Основното въоръжение на тези кораби е 100 mm оръдие 10 cm/50 K11, разработено от чешката фирма Skoda[1]. Оръдието е специално създавано за въоръжение на леки кораби и се счита за доста успешно. То има висока дулна енергия, а неголямата височина на цапфите, в съчетание с хоризонтално-клиновия затвор и унитарнияпатрон, осигуряват значителна практическа скорострелност. Като цяло, в своята категория, оръдието само малко отстъпва на руското 102 mm/60 оръдие[3].
Оръдието 10 cm/50 K11 прави добро впечатление на италианските военни моряци е взето решение да се възпроизведе за собствения флот. Работите са поръчени на компанията OTO.[1]
Конструкция на оръдието
Установката OTO Mod. 1928 на крайцера „Красний Кавказ“. Изглед откъм тилната страна.
Оръдието 10 cm/50 K11 е копирано от компанията OTO през 1924 г. и тя започва серийното му производство. Известни са три модела на това оръдие, като най-разпространен става Mod. 1927. Конструкцията на самото оръдие остава практически без изменения, италианските производители въвеждат само вкладна цев. Живучестта на ствола съставлява 500 изстрела[4]. Подаването на патроните е ръчно, но зареждането се облекчава от наличието на пневматичен досилател.
Но оръдието се поставя на лафети с принципно нов модел. Сдвоената артилерийска установка е конструирана от инженер-генерала на италианския флот Еудженио Минизини. Масата на установката достига 15 тона и тя има масивен броневищит с дебелина 8 mm. Ъглите на вертикално насочване се колебаят от —5° до +85°. Хоризонталното насочване е кръгово, но на корабите е ограничена от надстройките. Оригинална особеност на установката става конструкцията на лафета. За преодоляване на основния проблем при зенитните оръдия – трудностите със зареждането на малки ъгли на възвишение поради голямата височина на цапфите, Е. Минизини прави тяхната височина плаваща. При положение на ствола в диапазона —5°...+25° височината на оста на цапфите остава постоянна и е равна на 1,42 m. При последващо издигане на ствола нараства и височината на оста на цапфите, достига 2,32 m при възвишение на ствола над +50°[4]. Такова решение, от една страна, прави установката универсална, от друга обаче усложнява и утежнява конструкцията[5].
Измерването на далечината до целта става с помощта на оптическия далекомерOG-3 производство на компанията „Галилео“. Далекомерът е стереоскопичен, с база 3 m и осигурява измерване на далечини от 8 до 140 кабелтови[6]. Качеството на този прибор се оценява като доста ниско[7]. Общ проблем за управлението на зенитния огън за всички италиански кораби става голямото време за реакция: електромеханичните изчислители работят прекалено бавно и не дават точни стойности за предварението[8].
Оценка на проекта
Според мерките на 1920-те години, оръдието е мощно и ефективно средство за ПВО, способно да постави солидна огнева завеса против бавните самолети-биплани от онова време. Но към началото на Втората световна война оръдието вече е явно остаряло. Скорострелността му вече се счита за недостатъчна, а скоростите на насочване сега не съответстват на скоростните самолети. С оглед и неефективната система за управление на огъня, това прави зенитните свойства на оръдието несъответстващи на задачите[5]. Съзнавайки разгъналата се ситуация, италианските моряци започват частично да заменят 100 mm оръдия с 37 mmзенитни автомати, а също така инициират разработката на новото зенитно оръдие 90 mm/50 Mod. 1938/1939[9].
При сравнението на италианското оръдие с аналогичните артсистеми във флотовете на другите морски държави, може да се отбележи, че по своите характеристики то примерно съответства на френското универсално оръдие 100 mm/45 Model 1930 и, до известна степен, на британското 102 mm оръдие 4"/45 QF Mark XVI. Но и френската и британската системи към началото на войната изглеждат остарели. При сравнение с най-съвършените универсални оръдия от подобен калибър, се вижда анахронизма на италианския модел. Немското 10.5 cm/65 SKC/33 и японското Type 98 се отличават с превъзходни балистични характеристики, висока скорострелност, значителни скорости на насочване. Системата за управление на огъня при тези оръдия също явно се различава от италианската в положителна посока. Освен това, немската установка има стабилизация по трите равнини, а японската е в пълноценна куполна установка.
