Фестива̀лът на италиа̀нската пѐсен в Санрѐмо (на италиански: Festival della canzone italiana di Sanremo), по-известен само като Фестивала в Санремо (Festival di Sanremo), е музикално събитие, провеждащо се ежегодно в северозападния крайбрежен град Санремо от 1951 г. насам без прекъсване.[1]
Първообразът на фестивала води началото си още в края на 40-те години на XX век, когато в края на август 1948 и 1949 г. се провеждат двете издания на Фестивала на италианската песен във Виареджо по идея на журналиста Алдо Валерони. Победители са съответно Пино Москини със Serenata al primo amore („Серенада за първата любов“) и Нарчизо Париджи с Il topo di campagna („Селската мишка“), но мероприятието се преустановява през 1950 г. по финансови причини.[2]
През лятото на 1950 г. началникът на Санремското казино Пиеро Бусети и диригентът на Оркестъра на Италианското радио и телевизия Джулио Раци обсъждат идеята за възобновяването на събитието и решават да сложат началото на конкурс, включващ неиздавани преди провеждането му песни. Така се заражда познатият днес Фестивал на италианската песен в Санремо, чието първо издание се състои на 29, 30 и 31 януари 1951 г. в сградата на казиното. Последният кръг от надпреварата се излъчва по радиостанцията „Рете Роса“ („Червена мрежа“) и в нея участват 20 песни, изпълнени само от трима изпълнители – Нила Пици (която побеждава), дует „Фазано“ и Акиле Толиани.
Оттогава на мероприятието вземат участие почти всички известни италиански певци и композитори от поп музиката. Той е сред най-значимите музикални събития както за Италия, така и за чужбина, тъй като се предава на живо по телевизията и по радиото, както и на Песенния конкурс „Евровизия“, на който (в повечето случаи) победителят от Санремо представя Италия. Именно по негов образец е създадена „Евровизия“ през 1956 г., както и редица фестивали от бившия Източен блок.
Въпреки множеството промени в регламента му през годините фестивалът по своята същност представлява надпревара между песни, избрани няколко месеца преди провеждането на фестивала от комисия, от специална комисия, оценяваща кандидатите. Песните съгласно регламента трябва да бъдат композирани от италиански автори и да бъдат изпълнени на италиански език (или на местните за Италия диалекти). На фестивала песните се изпълняват за пръв път публично от съответния изпълнител и ако някой от тях по един или друг начин ги разкрие предварително, се дисквалифицира. Същото се отнася и за песни, за които се открива, че са плагиатствани.
Гласуване
За песните се гласува чрез специални журита и/или чрез телевот и накрая се съобщават и награждават първите 3 песни, събрали най-много гласове (в някои случаи има само първо място) от главната категория, наричана през годините „Големи“ (Big), „Шампиони“ (Campioni) или „Артисти“ (Artisti), последната от които е била разделяна понякога на подкатегориите „Жени“ (Donne), „Мъже“ (Uomini), „Групи“ (Gruppi) и „Класически“ (Classic).
От 1984 г. насам се въвежда и категорията за новооткрити изпълнители, наричана „Млади“/„Младежи“ (Giovani) или „Нови предложения“ (Nuove proposte), която през годините се слива няколко пъти с главната в една обща.
Отразяване в България
Фестивалът в Санремо до 1989 година се предава ежегодно по Българската телевизия на запис, а от 1990 до 2000 г. последната конкурсна вечер се предава на живо по БНТ със симултантен превод на Ваньо Попов от италианската редакция на Радио България. След приключването на съответното издание победителите са обявявани в информационните бюлетини на БНР.
Певецът Димитър Йосифов има принос за разпространението на песните от фестивала през 60-те, 70-те и 80-те години, голяма част от които записва на италиански и български език. Многократно присъства на фестивала като журналист.
Музикалният редактор и водещ от БНР Здравко Петров изследва задълбочено историята на фестивала. От 2008 година е ежегоден негов кореспондент, акредитиран представител на БНР, отразяващ за БНР и БНТ фестивалните издания.[1]
Фестивалът се провежда в залата на Санремското казино през януари до 1976 година, а от следващата 1977 г. се мести в театър „Аристон“ (с изключение на 40-ото му издание през 1990 г., когато е в зала „Палафиори“) и оттогава се провежда през най-често през февруари, а по-рядко – или март или април.
През годините се присъждат няколко различни награди.
„Златен лъв“
Главната награда се нарича „Златен лъв“ или „Санремски лъв“ (на италиански: Leone d'oro или Leone di Sanremo) и статуетката представлява излят от злато лъв, точещ ноктите си по стъблото на палма. Присъжда се на победителя в категорията „Големи“ или „Шампиони“ и е най-престижната награда за италианските музиканти и изпълнители на поп музика.
Същият трофей, но от сребро се присъжда и на победителя в категорията за млади изпълнители по време на изданията, в които е включена.
От 2022 до 2024 г. се присъжда на победителя от вечерта за изпълнение на кавър на италианска песен.
Награда на критиката „Мия Мартини“
Наградата на критиката е въведена по време на 32-рото издание през 1982 г. по идея на трима журналисти, отразяващи музикалното събитие – Джо Алаймо (от венецианския вестник „Гадзетино“), Кристина Берета (от „Фамилия Кристиана“) и Санто Страти (от „Гадзета дел Пополо“).[3] Създадена е с цел да се присъди на Мия Мартини за изпълнението ѝ на песента E non finisce mica il cielo („И няма край небето“) по текст и музика на Ивано Фосати. Макар певицата вече да е успяла да се наложи като име на италианската сцена от началото на 70-те години, първото ѝ участие на знаковото събитие е едва през тази година. Оттогава наградата се присъжда ежегодно на изпълнители, чиито песни имат висока музикална стойност според критиката, а с въвеждането и на категорията за млади изпълнители от 1984 г. се присъжда и за двете категории освен в редките случаи, когато са слети в една.
След внезапната смърт на певицата през месец май 1995 г. Пипо Аулиера, който е основателят на официалния ѝ почитателски клуб, наречен „При Мимѝ“ (на френски: Chez Mimì, чете се „Ше Мими“ – галеното име на Мия), заедно с журналистката към Италианското радио и телевизия Алба Калия и певицата Дори Геци организира подписка за това наградата да започне да носи нейното име. Идеята получава подкрепата на множество изпълнители, сред които се нареждат сестра ѝ Лоредана Берте, Мина, Лучано Павароти, Фабрицио де Андре, Лучо Дала, Ренато Дзеро и Франко Батиато. Тогавашният изпълнителен директор на фестивала и дългогодишен водещ Пипо Баудо одобрява идеята с довода, че освен че е първата, именно тя е дотогава единствената му трикратна носителка (през 1982, 1989 и 1990 г.). От 1996 г. нататък наградата носи името на Мия Мартини в нейна памет.[3]
Награда за най-добър текст „Серджо Бардоти“
Присъжда се от 2013 г. от музикалната комисия на фестивала за песента с най-добър текст. Носи името на текстописеца Серджо Бардоти (1939 – 2007 г.), написал множество текстове на песни както за изпълнители, участвали в събитието, така и за такива извън надпреварата.
Награда за най-добра музикална композиция „Джанкарло Бигаци“
Въведена е през 2013 г., а от 2016 г. носи името на композитора и музикален продуцент Джанкарло Бигаци (1940 – 2012 г.), който е автор на множество известни италиански песни. Присъжда се от членовете на оркестъра на песента, която според тях има най-добър аранжимент.
Награда на пресцентъра на телевизията, радиото и мрежата „Лучо Дала“
Въведена е през 2001 г. първоначално под името Награда на пресцентъра на радиото и телевизията, а от 2013 г. в памет на певеца и композитор Лучо Дала, починал през 2012 г., носи неговото име. Присъжда се от журналистите на пресцентъра в театър „Аристон“.
На изданията от 1953 до 1971 г. (без това от 1956 г.) всяка песен се изпълнява по правило в две версии от двама различни изпълнители, като накрая се гласува за самата песен, а изпълнителите споделят едно и също място в крайната класация (в таблицата по-долу са посочени с тирета). Това правило отпада от изданията от 1972 г. нататък, като оттогава песните се изпълняват от един певец или група.
На изданията през 1990 и 1991 г. всяка италианска песен се изпълнява отново от двама изпълнители, но този път второто изпълнение е на чуждестранен изпълнител и с текст на съответния чужд език.
.jpg)
.JPG)
.jpg)
.jpg)
