В началото се предполага, че структурата на салфарсана е сходна с тази на азобензола (A), но публикувани през 2005 г. масспектрометрични данни подсказват, че това е смес от тримера B и пентамера C
Изтъкнатият японски бактериолог Сакахиро Хата открива анти-сифилистичните свойства на съединението през 1909 г. в лабораторията на Паул Ерлих в резултат на изследвания върху стотици новосинтезирани органични съединения на арсена. Паул Ерлих прави теоретичното предположение, че при изследване на много съединения може да бъде открито лекарство с противомикробно действие. Екипът на Ерлих започва търсене на подобно съединение сред деривативите на опасно токсичния атоксил. Това е първият масиран опит да се оптимизира биологичната активност на оловните съединения чрез системната им химическа модификация, основата на почти всички съвременни фармацевтични изследвания.
Арсфенаминът първоначално е наречен 606 поради това, че е шесто по ред от шестата група съединения, синтезирани за тестовете; въведено е на пазара от фирма Hoechst AG под търговска маркаСалфарсан през 1910 г.[2][3] Салфарсанът е първото органично лекарство против сифилис, и значително подобрява резултатите от лечението в сравнение с неорганичните живачни съединения, използвани дотогава. Предлага се за продажба във вид на хигроскопичен жълт прах с кристална структура, силно нестабилен на въздуха.[4] Това го прави особено труден за приложение, тъй като лекарството трябва да бъде разтворено в определено количество стерилна дестилирана вода по процедура, която намалява до минимум излагането му на открит въздух, за да се получи разтвор, готов за инжекция. Някои от страничните ефекти на салфарсана всъщност са резултат на неправилно съхранение и приложение, и Ерлих, който работи усърдно, за да стандартизира практиката, признава, че „етапът от лабораторията до пациента... е изключително труден и изпълнен с опасности.“ [2]
Лабораторията на Ерлих разработва по-добре разтворимо (но по-малко ефективно) арсеново съединение, неосалфарсан, (неоарсфенамин), което се приготвя по-лесно и става достъпно от 1912 г. Тези арсенови съединения носят значителен риск от странични ефекти и след 1940 г., с откриването на пеницилина, са заменени при лечението на сифилис.
След като напуска лабораторията на Ерлих, Сакахиро Хата продължава да провежда паралелни изследвания на новото лекарство в Япония.[5]
Механизъм на действие
Бактерията, която причинява сифилис, е бледата спирохета, Treponema pallidum. Арсфенаминът не е токсичен за бледите спирохети, докато не бъде преобразуван от организма в подходяща форма.
Структура
Дълги години след откриването на салфарсана се счита, че в структурата му присъства двойна връзка As=As. През 2005 г. обаче, подробни масспектрометрични изследвания показват, че много по-вероятно е структурата му да представлява смес от цикличен тример и пентамер.[2][6] При тази структура връзките As-As са единични, а не двойни.
↑ По това време в Германия съществува практика съединенията да се означават с номера, под които се разработват. Друго съединение, общоизвестно с номера си в Германия, е паратионът, който е 605-ото съединение, разработено в търсене на удачен инсектицид. Известен е обикновено като E605 (да не се бърка със съвременните Е-номера на хранителни добавки, тук буквата E идва от Entwicklungsnummer, немската дума, означаваща „номер на разработка“)
