От ляво надясно седнали: митрополитите Неофит Скопски , Максим Пловдивски , Неофит Видински , екзарх Стефан I Български и митрополит Иларион Сливенски ; прави от ляво надясно: митрополитите Борис Неврокопски , Михаил Доростолски и Червенски , Паисий Врачански, Софроний Търновски и епископ Кирил Стобийски , главен секретар на Светия синод, 1937 г. Паисий е български православен духовник, митрополит на Врачанската епархия на Българската православна църква от 1930 до 1974 година.[ 1] [ 2]
Роден е на 6 август 1888 г. в Своге със светското име Александър Райков Анков . Начално образование получава в родното си село, а прогимназиално в Искрец и София . Завършва Цариградската българска семинария и след това става доктор по богословие от Черновицкия университет . Специализира философия и право в Мюнхенския и Лайпцигския университет . Служи, като дякон при екзарх Йосиф I Български и като дякон при наместник-председателя на Светия Синод, ефимерий , библиотекар и началник на Културно-просветното отделение при Светия Синод . Преподава в Софийската духовна семинария и е проповедник в Софийската митрополия и юрисконсулт на Светия Синод, протосингел на софийския митрополит.[ 1]
На 1 май 1923 година е ръкоположен за знеполски епископ . На 10 юни 1930 година е избран за врачански митрополит. От 1934 г. Паисий Врачански е постоянен член на Светия синод в намален състав, като от 4 януари 1949 до 3 януари 1951 г. е наместник-председател.[ 1] Максим Ловчански . До края на живота си остава един от водачите на така нареченото „реакционно крило“ на Синода.
Почива на 16 май 1974 година във Враца .
↑ а б в Динков, Камен. История на българската църква: Четива. Враца, Редакция Духовно възраждане, 1954. с. 108. ↑ Екзарх Йосиф I в спомени на съвременници. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1995. ISBN 954-07-0530-4 . с. 324. 
