Народната демокрация е теоретична концепция в комунистическата идеология, приложена като реална форма на управление в част от комунистическите държави непосредствено след Втората световна война. Първоначално разглеждана като многокласова и многопартийна система, представляваща преходен етап към социализма, от края на 40-те години „народна демокрация“ започва да се използва като синоним на комунистически тоталитаризъм. По думите на съветския диктатор Йосиф Сталин: „Народната демокрация и съветският режим са две форми на диктатурата на пролетариата.“[1] Концепцията се базира на идеята за формална многопартийност.
През 20-те години комунистическите партии смятат за своя цел създаването по революционен път на тоталитарни съветски републики, но с възхода на крайната десница през 30-те години те се ориентират към участие в широки коалиции в рамките на парламентарната система. През този период лидерът на Коминтерна Георги Димитров започва да се застъпва за широк многокласов единен фронт като алтернатива на чистата диктатура на пролетариата.[2]
Към края на Втората световна война Йосиф Сталин започва да разглежда доминирана от комунистите фасадна демокрация като възможност за постепенно налагане на комунистически режими в Европа. На официална вечеря на 28 януари 1945 година той заявява: „Може би ние правим грешка, като мислим, че съветската форма е единствената, която води към социализъм. Оказа се на дело, че съветската форма е най-добрата, но съвсем не единствена.“ По това време той разглежда и възможността за установяване на народна демокрация дори в страни като Франция, които не са окупирани от съветски войски.[3]
Основани на народната демокрация режими са създадени в някои източноевропейски страни след края на Втората световна война, като формално съществуват до разпадането на комунистическата система.
Бележки
- Цитирани източници
