През 1530 г. започва сериозен спор между маркизите и сем. Рангони – придобити роднини, които държат феода в продължение на един век. Когато потомците на Джован Франческо се завръщат, те управляват малката държава чак до окупацията на Наполеон.
След смъртта на Роландо Великолепни през 1457 г. някои кадетски линии на Палавичино предявяват претенции за притежанието на малкия, но изключително добре позициониран феодДзибело. Миланският херцогФранческо Сфорца трябва да се намеси и да одобри избора на Джован Франческо – последният син на покойния маркиз.[2] Имението е наистина малко, обитавано от 441 човека с площ от 10 кв. мили, но по политически и търговски причини (около древния замък, впоследствие разрушен, функционират занаятчии, ханове, пекари и опитни месари) е ожесточено оспорвано през вековете от вътрешни и външни представители на феодалното семейство.[3]
Дворец „Палавичино“ в Дзибело
Първият маркиз на Дзибело управлява малката държава добре, заслужавайки признателността на своите поданици: той ремонтира крепостта, като ѝ придава и характер за живеене. Представителите на рода Палавичино отсядат за кратко в селището, предпочитайки Бусето и преди всичко луксозния и бароков дворец в Парма, поръчан през 1646 г. от Алфонсо Палавичино. След разрушаването на крепостта пред нея е построена величествената сграда с портик с прилежащ театър, където обикновено живеят регентите и където е базирана изпълнителната и съдебната власт. Късноготическата църква „Свети Гервазий и Протазий“, осветена през 1612 г. по времето на сем. Рангони, служи като палатински параклис и място за погребение на благородниците.[4]
Църква „Свети Гервазий и Протазий“ в Дзибело
Малката сеньория включва освен главното селище Дзибело също и местностите Пиеве Алтавила, Санта кроче и Рагацола. То преминава от имперска защита към тази на новото Херцогство Парма и Пиаченца, желано от папа Павел III за неговия син Пиер Луиджи Фарнезе. От религиозна гледна точка е част от Диоцеза на Фиденца. Горчивите вътрешни спорове обаче предизвикват обсадата от 1515 г., разрушаването на крепостта и градските стени, издигнати от Джован Франческо, и дори разделянето на феода между братята Роландо и Бернардино.[5]
През 1530 г. Палавичино, изтощени от раздора между малкото наследници, трябва да предадат маркграфството на гвелфските роднини от МоденаРангони, правнуци на Джерардо Рангони: Джулио I е официално инвестиран с Дзибело през 1546 г. от пармския херцог Пиер Луиджи Фарнезе. Семейство Рангони управлява територията в продължение на един век, като се интересува много малко от нея, но като внимава да поема феодалните доходи. През 1630 г. Палавичино се завръщат в лицето на Александър I, племенник на Уберто. Те също се посвещават малко на благосъстоянието на държавата, но успяват да управляват, единствени в групата, до началото на XIX век.[6]
Последните суверенни маркизи – Антонио Франческо (+ 1807) и Анна оставят Дзибело на французите през 1802 г. Техният син Алесандро (III) († 1831), женен за Витория Дориа Ланди Памфили, продължава все още съществущия кадетстки клон. Предишното владение, след Виенския конгрес през 1815 г., е включено в Херцогство Парма.[7]
AA. VV., Emilia-Romagna, Touring Club Italiano, Milano 1998.
AA. VV., Zibello. La storia, la gente, le opere, le tradizioni, ed. locale, Zibello 1985.
Emilio Seletti, La città di Busseto, capitale un tempo dello Stato Pallavicino, Bortolotti, Milano 1883.
Carlo Soliani-G.A. Allegri-P. Capelli, Nelle terre dei Pallavicino. Il feudo di Zibello e i suoi signori tra XV e XVIII secolo, editrice Benedettina, Parma 1990.
_-_facciata_2019-06-18.jpg)
_-_facciata_2_2019-06-18.jpg)
