Криза Матеоти

Джакомо Матеоти

Кризата Матеоти е епизод от управлението на Бенито Мусолини в Италия, развила се през 1924 г. Тя е критичен момент за фашизма, първият, в който той е могъл да бъде премахнат. Развива се след изборите от началото на 1924 г. и след като Джакомо Матеоти - един от лидерите на Унитарната социалистическа партия - изнася реч в парламента, с която разобличава извършените фалшификации. Матеоти изчезва и скоро се разбира, че за това е отговорно правителството. Всички опозиционни партии искат от краля да уволни Мусолини, но той не го прави. След като преживява шока, фашисткият лидер прибягва към насилие, за да смаже опозицията и да възстанови авторитета си.

Отвличането на Матеоти

След като става министър-председател (октомври 1922) с подкрепата на краля и богатите индустриалци, Мусолини управлява Италия, умело лавирайки между интересите на останалите партии. Той обаче се нуждае от мнозинство в парламента и по инициатива на неговия депутат Джакомо Ачербо се приема нов изборен закон. Той дава право на най-голямата партия (ако има поне 25% от гласовете) да вкара в парламента 66% от депутатите. Това е отговор на съществуващата ситуация на нестабилни мнозинства и правителства. На изборите на 6 април 1924 г. въоръжените отряди на Мусолини (т. нар. скуадри) използват насилие, извършват се всякакви нередности и резултатът е, че Националната фашистка партия печели две трети от гласовете. На 30 май Джакомо Матеоти безкомпромисно разкритикува действията на правителството и заключава, че то нито е получило, нито заслужава одобрението на италианския народ.^[1]

Бенито Мусолини в ранните години от управлението му

Матеоти е родeн на 22 май 1885 г. в богато индустриално семейство и завършва право в Болоня.^[2] Става член на Социалистическата партия, а от 1919 г. е и депутат. Тъй като много е пътувал в Европа, придобива тежест в партията си и неговата неизменна критика към фашизма го издига до върховете ѝ. С факти и статистики той показва на страниците на социалистическите вестници недостатъците на Мусолини и неговите идеи. Речта му прелива чашата на търпението и е посрещната гневно от фашистките депутати. Те сипят заплахи и искат линчуването му. Дори Мусолини се включва в бъркотията. На 10 юни фашистка банда, ръководена от А. Думини го отвлича и за около два месеца Матеоти просто изчезва. През август тялото е открито и става известно, че е бил жестоко пребит и умъртвен, после скрит в покрайнините на Рим.

Начало на кризата

Дори преди тялото да бъде открито, всички приемат, че Матеоти е станал жертва на фашисткото насилие. Мусолини не може да бъде директно обвинен, но доверието към него започва да спада. „Депутати са убивани и по-рано и е чудно, че точно това престъпление събужда такъв гняв в Италия и възмущение зад граница“, пише Пол Джонсън.^[3] Републиканецът Карло Сфорца, тогава сенатор, публично иска оставката на министър-председателя, както и да бъде арестуван.^[4] По улиците са проведени демонстрации, а редица депутати отказват да работят в парламента, докато Мусолини е там. Кризата става особено остра и Мусолини се опасява, че кралят ще се поддаде на натиска и ще го уволни. Ето защо той се разправя с всички, които са замесени в престъпланието - Думини е арестуван и хвърлен в затвора, няколко служители са уволнени, накрая се стига до уволнението и на вътрешния министър Емилио де Боно. Като назначава на мястото му умерения Луиджи Федерцони, Мусолини показва, че фашизмът може да прави отстъпки и евентуално, че може да бъде контролиран. Така той възвръща доверието на краля и индустриалците към него, които го предпочитат пред възможното издигане на левите партии. На 17 юни фашисткият лидер се среща с краля, който потвърждава, че ще го остави на поста му. „Аз знам, че Мусолини ми е верен и че не може да има нищо общо със случилото се. Той ще остане в правителството“, казва после Виторио Емануеле ІІІ.^[5] Това предизвиква недоволството на опозиционните партии и на между

Авентинският блок

Опозиционните депутати напускат парламента и поставят правителството в изолация.^[6] Това напомня един момент от историята на Древен Рим, когато плебеите се оттеглят на Авентинския хълм в Рим. Ето защо Комитетът на опозиционните фракции се нарича Авентински. Той пише меморандум до краля с искане да уволни Мусолини, но меморандумът дори не е приет. Опозицията се отказва да използва насилие, за да покаже, че морално стои по-високо от правителството. Психологически това е най-силният ѝ ход, но на практика той показва слабост и липса на решителност. По-късно Мусолини казва, че с малко повече категоричност тя е могла да го свали от властта. Блокът развива активна пропаганда по вестниците и все повече хора са привлечени от каузата му. Дори бившият премиер Джовани Джолити, който първоначално подкрепя кабинета, през ноември се заявява като опозиционер.^[7] Мусолини показва разкаяние и умереност и обявява край на революционния етап на фашизма. В същото време той действа бързо и поисква вот на доверие от сената. Щом го получава, реорганизира отново правителството, назначавайки министри от други партии - личности, които са склонни на компромис с него. Така Авентинският блок започва да губи позиции. Ако в началото е изглеждало, че с Мусолини е свършено, постепенно тази илюзия се разсейва.

Площад Джакомо Матеоти в Сан Бенедето дел Тронто. Площади с името на Матеоти има също в Неапол, Генуа, Катандзаро, Каляри, Модена и др.

Контранастъплението на фашистите

Примирителната политика на Мусолини не се харесва на много от редовите му последователи и те настояват за насилствено смазване на опозицията. Искат „втора вълна“ на насилие.^[8] През декември те планират вътрешен преврат в Националната фашистка партия и замяната на лидера с по-решителна личност. Техният водач е Чезаре Роси, който издава меморандум по въпроса. Мусолини е заплашен пряко от недоволните, дори животът му е поставен под въпрос. Това най-после го принуждава да вземе решителни мерки. На 3 януари 1925 г. в паметна реч пред парламента (понякога определяна като безочлива)^[9] той поема цялата отговорност: „Аз и само аз поемам моралната, политическата и историческата отговорност за всичко случило се от началото на моето управление“ заявява той.^[10] Обещава да реши проблема до 48 часа и пуска скуадрите да потопят обществото в терор. Физически и нравствено опозицията е смазана, а режимът му стабилизира позициите си. Никога повече, чак до фаталната 1943 г., Мусолини не си позволява подобна слабост и малодушие.

В следващите месеци се осъществява бързо фашизиране на държавата чрез серия укази и закони. Потъпкано е правото да се създават партии, силно ограничена е свободата на печата, авентинските депутати са отстранени от парламента, администрацията е прочистена от „несигурни елементи“.^[11] Така се утъпква пътя към въвеждането на откритата фашистка диктатура в началото на 1926 г.

Бележки

1. Roy MacGregor-Hastie, The day of the lion; the life and death of fascist Italy 1922-1945, New York 1964, p. 157
2. Philip Cannistraro, Historical dictionary of Fascist Italy, Greenwood press 1982, p. 331
3. Пол Джонсън, Съвременността. Светът от 20-те до 80-те години, София 1993, с. 90
4. Cannistraro, Historical dictionary..., p. 332
5. MacGregor-Hastie, The day of the lion..., p. 163
6. Duncan Townson, Dictionary of Modern History 1789-1945, Penguin books 1994, p.
7. Cannistraro, Historical dictionary..., p. 332
8. Adrian Lyttelton, Fascism in Italy: The Second Wave, in: Journal of Contemporary History, January 1966
9. Джулиано Прокачи, История на италианците, София 2004, с. 407
10. Benito Mussolini declares himself dictator of Italy, на сайта history.com, посетен на 21. 11. 2019
11. Прокачи, История на италианците, с. 407