Карате (от японски: 空手, [kaɽate], изговор...) е бойно изкуство, възникнало на островите Рюкю в днешната японска префектура Окинава. То се развива на основата на местните техники и китайското бойно изкуство кемпо.[1] Думата КАРАТЕ е съставена от "кара" (空, което означава празен) и "те" (手, буквално „ръка/ръце“), т.е. "празни ръце". Добавено ДО в края (道, означава "начин/път") допълва смисъла към "изкуството на празните ръце". Карате е предимно ударно бойно изкуство, използващо удари с юмруци, колене и лакти, ритане и техники с отворена длан, макар че в някои стилове се прилагат също хващания, ключове, задържания и хвърляния.[2]
Карате възниква в Царство Рюкю преди неговото присъединяване към Япония през 19 век. То е пренесено в същинска Япония в началото на 20 век, когато културният обмен с Рюкю се засилва. През 1922 г. окинавския майстор Гичин Фунакоши прави първата демонстрация на карате в Токио и през следващите десетина години в основните японски университети са създадени клубове по карате. След Втората световна война в Окинава е разположена една от основните американски военни бази в региона и карате придобива популярност сред американските военни там,[3] някои от които основават първите карате клубове в Съединените щати. Филмите за бойни изкуства през 60-те и 70-те години увеличават популярността на карате, като името му започва да се използва в разговорния език за всички ударни източни бойни изкуства.[4]
През втората половина на 20 век школи по карате започват да се появяват по целия свят, привличайки както хора с временен интерес, така и такива с желание за по-задълбочено изучаване на изкуството. Днес карате се практикува като средство за самоусъвършенстване, по културни причини, за самозащита и като спорт. Общият брой на практикуващите карате в света се оценява на около 50 милиона души.[5]
В основата на карате е бойната система те, широко разпространена сред военната класа в Рюкю. През 1372 година Рюкю установява търговски отношения с китайската империя Мин, след което на островите проникват, главно от Фудзиен, някои китайски бойни изкуства. Голяма група китайски семейства се установява в Оканава около 1392 година и допринася за разпространението на различни китайски изкуства и научни познания, включително и бойни изкуства. Политическата централизация на Окинава при владетеля Шо Хаши в началото на 15 век и забраната на оръжията след нашествието на японския клан Шимадзу през 1609 година също стимулират развитието на бойните техники без използване на оръжие.
При те не съществуват формализирани стилове, а по-скоро множество практикуващи със свои собствени методи. Сред запазените до днес примери е школата Мотобу-рю.[6] Ранните стилове в карате често са наричани с общите наименования Шури-те, Наха-те и Томари-те – от имената на трите града, където възникват.[7] Всяка географска област и нейните учители използват собствена ката, техники и принципи, които отличават тяхната местна версия на те от останалите варианти.
Представителите на окинавските висши класи често получават образованието си в Китай, където изучават различни политически и практически дисциплини. Интегрирането на китайските бойни изкуства без използване на оръжие с окинавското те се дължи донякъде на тези контакти, но също и на засилващите се ограничения на използването на оръжие на островите. Традиционната ката в карате силно наподобява някои форми, характерни за фудзиенските бойни изкуства, като байхъ, удзу и ганжоу.[8] Възможно е те, както и някои окинавски оръжия, като сай, тонфа и нунчаку да произлизат от Югоизточна Азия.
През 1806 година Сакугава Канга (1782 – 1838), след като изучава бойни изкуства в Китай, според легендата при създателя на кусанку ката Косокун, започва да преподава в Шури бойно изкуство, което нарича „Туди Сакугава“. „Туди“ е първото известно използване на думата „карате“ (японската форма на същата дума – 唐手). През 20-те години на 19 век ученикът на Сакугава Мацумура Сокон (1809 – 1899) започва да преподава смесица на те и китайския стил на Шаолин, който по-късно получава името Шорин-рю.
Ученикът на Мацумура Итосу Анко (1831 – 1915) създава опростена ката за начинаещи ученици, а през 1901 година помага за въвеждането на изучаване на карате в обществените училища в Окинава. Итосу оказва голямо влияние върху формирането на карате. Създадените от него форми се използват от почти всички стилове, а сред неговите ученици са едни от най-известните майстори, като Гичин Фунакоши, Кенва Мабуни и Мотобу Чоки.
В допълнение към трите ранни стила, четвърта форма, възникнала в Окинава е създадената от Канбун Уечи (1877 – 1948). Едва двадесетгодишен, той е принуден да замине за Фуджоу във Фудзиен, за да избегне службата в японската армия. Там изучава бойни изкуства и се превръща в една от водещите фигури в стила нам пай чуан. По-късно той разработва свой собствен стил в карате – Уечи-рю.[9]
В Япония
Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като го разширите.
По света
Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като го разширите.
Техника
Техниката на карате се отличава със средно високи стойки, водене на боя от средна дистанция, отдаване на предпочитание на удрящите техники. Подсечките и хвърлянята за разлика от Джудо не са цел, а по-скоро средство за изваждане на противника от равновесие и по-успешно прилагане на удара. Карате е било развито в условията на забрана за носене на оръжие от простолюдието, като практикуващият е трябвало с голи ръце или подръчни средства да се противопоставя на въоръжения нападател. Това е предполагало развиването на много голяма скорост на нападение и защита, и много добра закалка на крайниците с оглед нанасяне на поражение през броня. Тъй като срещу обучен самурай с меч невъоръженият му противник не е разполагал с достатъчно време е било нужно по възможност боя да приключи с първия удар. От тези времена води началото си девиза „иккен хисацу“ – убий с един удар. Гореспоменатите подръчни средства, са нунчаку (използвано за лющене на ориз), тонфа (дръжка на мелничка), сай (средство за садене на ориз), бо (дълга тояга), джо (палка). Всичко това се е превръщало в смъртоносно оръжие в ръцете на вещия. Тези четири оръжия са особено характерни за карате и са обединени под името кобудо.
Типична особеност на карате за разлика от китайските стилове е чифтното използване на оръжията, по едно във всяка ръка. Карате се тренира с помощта на спаринг наречен кумите и самостоятелно изпълнение на серии от строго подредени техники наречени-бой с въображаем противник ката. Най-популярните стилове са Шотокан, Шито-рю, Годжу-рю, Вадо-рю и Киокушинкай.
Ивет Горанова( Летни олимпийски игри 2020 )
Бележки
↑Higaonna, Morio. Traditional Karatedo Vol. 1 Fundamental Techniques. 1985. ISBN 0-87040-595-0. p. 17. (на английски)
