Александър (Санде) Георгиев Чапрашиков е български военен, търговец и политик.[1]
Биография
Александър Чапрашиков е роден в 1880 година в Дупница. Син е на търговеца Георги Чапрашиков и брат на Крум Чапрашиков и Стефан Чапрашиков. През 1902 година завършва Военното училище в София. След три годишна служба, напуска армията и завършва право в Париж. По-късно се отдава на търговия с тютюн заедно с брат си Крум.[2]
Участва в Първата световна война като запасен капитан, помощник-началник на разузнавателна секция. За отличия и заслуги през втория период на войната е награден с орден „Свети Александър“, V степен.[3]
Александър Чапрашиков е деец на Демократическата партия. След възстановяването на градското бюро на партията в Дупница в април 1919 година, Чапрашиков става негов председател, Димитър Манойлов и д-р Крум Войнов са подпредседатели, а М. С. Чомаков – секретар.[4] Депутат е в XVIII и XIX обикновено народно събрание.[5]
След Деветосептемврийския преврат в 1944 година Александър Чапрашиков е арестуван и съден от така наречения Народен съд.[6] Имуществото му е конфискувано, а семейството му е изселено в Лясковец, където Александър Чапрашиков умира. В 1954 година умира и съпругата му, а двете им деца Анна и Георги остават на улицата.[2]
Къщата му в София, за която Чапрашиков харчи разточително, е обявена за паметник на културата в 1978 година.[7][8]
Александър Чапрашиков се познава с Димитър Димов и е прототип на образа на Барутчиев младия в романа му „Тютюн“ – млад и образован мъж, но грандоман и разсипник.[8][9]
Родословие
Бележки
- ↑ Обзор на архивните фондове, колекции и единични постъпления съхранявани в Български исторически архив. Т. V (от фонд № 290 до фонд № 380). София, Народна библиотека „Кирил и Методий“. Български исторически архив, 1983. с. 134.
- ↑ а б Екимова-Мелнишка, Мариана, Александър Н. Геров. Къщите говорят. София, Нов български университет. ISBN 978-954-535-942-2. с. 62.
- ↑ ДВИА, ф. 1, оп. 4, а.е. 2, л. 116-117
- ↑ Вътрешната политика на България през капитализма: 1878 - 1944. София, Институт за история, Българска академия на науките, 1980. с. 135.
- ↑ Научни трудове: История, том 7 – 8, Академия за обществени науки и социално управление при ЦК на БКП, 986, стр. 148.
- ↑ Семерджиев, Петър. Народният съд в България 1944-1945: Кому и защо е бил необходим. София, Македония Прес, 1998. ISBN 954-8823-16-0. с. 326.
- ↑ Карта на Паметниците на Културата в Централната Градска част на София // Morphocode. Посетен на 13 ноември 2017.
- ↑ а б Иванова, Екатерина. Димитър Димов: автор, време и герои. София, Държ. издателство „Народна просвета“, 1985. с. 154.
- ↑ Куюмджиев, Кръстьо. Критика и литературен живот. София, Български писател, 1977. с. 192.
